Детството е времето на откритието. Именно тогава се раждат идеите, възприятията, въображението или контрапункта му. Книгите винаги са били инициатор на интелигентност и фантазия. Но докато стигнат до висшия пилотаж на световната литература, четящите хлапета задължително трябва да се запознаят с тези чудни и забавни произведения, ако искат да имат приказно, пълноценно детство. Ако трябва да сме искрени, 15 е една жалка цифра, напълно недостатъчна да събере блестящите класики, но все трябва да се спрем на някакви рамки. Подборът не е нито хронологичен, нито степенуван. Не оценяваме по десетобалната система, само даваме почит на величието.

1. "Малкият принц" от Антоан дьо Сент-Екзюпери

Разказ за поетичната мечтателност. Изключително интересна и в същото време поучителна история за това, кое е наистина ценно в живота. История за саможертва, за обич в най-чистата й форма и много пътешествия. Авиаторът Екзюпери е знаел как да вдъхне живот на всеки един заобикалящ ни елемент и го прави по наивно детски.

2. "Алиса в страната на чудесата" от Луис Карол

Кой не желае да попадне в илюзорен нонсенс, където всичко оживява, където абстрактното се слива с ежедневното, където света ти предлага множество пътеки, от които да избираш? Една от най-влиятелните творби в жанра, тя поставя началото на фентъзито. Страната на чудесата е изпълнена с безброй чудатости придобиващи весел характер. Изкривената реалност предоставя на читателя плеада от цветове, счупени усмивки и постоянно сменящи се емоции. В същината на творбата стои вечният въпрос: "А сега на къде?". 

3. "Робинзон Крузо" от Даниел Дефо

Безлюден остров и платформа за изобретателност? Защо пък не! На пръв поглед, материалът изглежда леко суров, на моменти дори отчайващ, но погледнато по-задълбочено, точно в това е и поуката: каквото и да става никога да не се предаваш. Да продължаваш да се бориш, независимо трудностите, които ти поднася съдбата. Тази книга учи децата на силен характер, на логика там, където ни се струва, че липсва и на приятелство, независимо от разликите между хората. 

4. "Питър Пан" от Сър Джеймс Матю Бари 

Приключения! Пирати! Феи! Вечно детство! Нужно ли е да се казва нещо повече? Може би най-приказната книга създавана някога. Събира в себе си всичко - бунтарски млад дух, магия, сабии, дружба, семейни ценности и най-вече надежда, че доброто винаги побеждава злото. Макар че, по някакъв странен начин капитан Хук и екипажът му ни стават симпатични и трудно може да ги определим като "лоши персонажи".

5. "Пипи Дългото чорапче" от Астрид Линдгрен 

Има два вида момиченца - тези, които искат да са принцеси и тези, които искат да са момчета. Такава е и нашата Пипи - доказателство, че едно крехко момиче може да създава пакости, да се бие, да бъде силно и духовито, не по-зле от едно момче. Това е роман, който вдъхва инициатива, бута към идеологията, че различното не задължително е грешно, даже напротив - подкрепя индивидуалността и красотата, която се крие в нея. 

6. "Карлсон, който живее на покрива" от Астрид Линдгрен

Карлсон е "красив, умен, прилично дебел мъж в разцвета на силите си", който живее на покрива на една обикновена къща в Стокхолм. С други думи - той е нещо като ексцентричен, хумористичен въображаем приятел. Не толерира авторитета, нито забраните, затова проповядва свобода на действията. Нещо, за което толкова години са се борили народите, по един не толкова приятен начин, в книгата те кара да се смееш непрестанно щом си представиш вертолетната перка на гърба на персонажа, който вкарва цветен нюанс в иначе съвсем обикновеното семейство Свантесон.

7. "Мери Попинз" от Памела Травърз

Може би не е учудващо, че именно жена е написала книгата. Кой по-добре от женският пол, може да опише майчиния инстинкт, избиващ дори и от една детегледачка. Но не се бъркайте, тази гувернантка нито е скучна, нито е строга. Историята учи, че предразсъдъците са нещо лошо и можем да намерим вълшебство във всичко и всеки, стига да му дадем шанс.

8. "Чарли и шоколадовата фабрика" от Роалд Дал

Първото, за което се сещаме при споменаването на това заглавие е Уили Уонка и умпа-лумпите. Второто е Шоколад! Много шоколад! Но в същината си смисълът е друг. В същината си става въпрос за социалното и финансово различие и поведението, раждано от него. Делението на бедни и богати, на смирени и арогантни. Романът пропагандира, че не трябва да се гордеем с нищо дошло на готово. Бързият път е най-лесен, но той не изгражда. Скромност, добрина и правилно функциониращ ум - това е ключът към успеха. Изобретателят Уонка показва на разглезените деца техните пороци и отсява заслужилите подкрепа. Поучително, нали!

9. "Приключенията на Том Сойер" от Марк Твен 

И отново се връщаме на думата Приключения! Е, тук няма фентъзи елементи, но това въобще не ги прави по-малко интересни от измислените. Така де, цял талант си е да подлъжеш приятелите си да боядисат ограда вместо теб, а отгоре на всичкото да се забавляват от заблудата си. Заедно с Хъкълбери Фин, двете момчета се превръщат в емблематични образи за американската общност, а и не само. Твен представя скиталчеството като вдъхновяващо и някак си ти се иска да вървиш по следите на хлапаците, които се впускат в поредица извънредни случки. 

10. "Без дом" от Ектор Мало

"Без дом" е една от по-тъжните детски книги. Нищо чудно отрочето ви да се разплаче докато я чете, но точно в това е превъзходството й. Показва една не толкова светла и радостна страна на мизерния живот, мъката от липсата на семейство и твърде големите трудности за едно дете, оставено на улицата. Но всичко завършва с щастлив край, а пролетите сълзи не само ще засъхнат, но и ще се превърнат в усмивки, защото въпреки всичко, малкият Реми открива своето бленувано място.

11. "Емил и детективите" от Ерих Кестнер 

В интерес на истината, всички детски романи на Кестнер си заслужават: "Антон и точица", "Летящата класна стая", "Малкият мъж и Малката мис", "Двойната Лотхен". Всички те крият незабравими писания, обхващащи в едно общо детския, непокорен дух, но като че ли, апогеят на кариерата му си остава "Емил и детективите". Дали ще четете за двете близначки, които се преоткриват, за непослушния клас или миниатюрното човече, спящо в кибритена кутия, или ще изберете Емил и неговите приятели, преследващи крадец по улиците на Берлин, едно е сигурно - авторът ще ви остави без дъх!

12. Приказките на Ханс Кристиан Андерсен

Няма определено заглавие, което да ви препоръчам. Което и да захванете, ще сте направили правилен избор. Ако трябва да ви посъветвам, ще кажа точно и ясно - ВСИЧКИ! Датският писател е истински виртуоз с писеца. Няма друг пример в световната литература, който така умело, така изящно да съчетава надеждата с мрака, любовта със загубата, животът със смъртта, и всеки път брилянтно красиво, магическо, изписано със сребърно и снежно. Андерсен е талант, който счупва сърцето ви на десетки части, а после собственоръчно ги сглобява наново през своята призма, която ще промени представите ви.

13. "Хари Потър" от Дж. К. Роулинг

Магьосници, вещици, еднорози, върколаци, домашни духчета, диментори и много други. Зашеметяваща поредица за любов, кураж и приятелство. Нищо не е това, което изглежда. Персонажите са замесени в задкулисни интриги и коалиции. Романите държат в напрежение до последно, всеки следващ изненадващ с нещо ново, откриващ поредното парче от пъзела. Макар и на моменти тъмна, "Хари Потър" си остава една от най-заслужилите класики на новото поколение. 

14. "Хрониките на Нарния" от К. С. Луис

Поредният алтернативен свят, в който без да се усетим се влюбваме. Интересна е хрумката, че един дрешник дели нашия свят от отвъдния - тучен, планински, впечатляващ, но разбира се и подвластен на тиранията, която малките герои трябва да преборят. Историята напомня на рицарските времена и най-вече догми, които са учили на чест, доблест и закрила над безпомощните. Пространство, изпълнено с говорещи лъвове, фавни и ледени кралици.

15. "Крадецът на книги" от Маркъс Зюсак 

Първо искам да предупредя, че тази книга е изключение от горе изброените и не ви съветвам да я давате на детето си, докато не навърши поне петнадесет години. Макар че главната героиня е единадесет годишната Лизел, романът е тежък, сив, отразяващ събитията от втората световна война в Германия и отношението към евреите. Бомби, разрухи, изгубени животи и няколко откраднати книги, всичко под надзора на Смъртта, която тук е описана с емоции, любопитство и нестихващо изучаване на хората. Въпреки всичко изброено, твърдя и заставам зад думите си, че тази изключителна книга трябва да бъде прочетена в юношеска възраст, точно тогава, когато оформяме идеалите си.

Мирян става известен на българската аудитория с участието си в X factor, но всичко започва много по-рано и много по-далеч. Завършил "Изящно изкуство и дизайн" в Англия, музикалното му развитие тръгва още от дъждовния остров. Имал е няколко участия в лондонски клубове, както и на местни фестивали за поп и рок музика в Шефийлд и Лийдс, Хъдърсфийлд. Интересно е как MIRY се е въплътявал като уличен музикант, за да провери уменията си. Няма по-голям критик от тълпата. Ако тя те хареса, значи се движиш в правилна посока.

Сега, години по-късно, той ни изненадва с дебютния си сингъл и клип към него - I won't pray! Парчето набира скоростна популярност в YouTube, а съвсем скоро, Мирян ще направи и турне, в което да го представи, наравно с останалите си авторски парчета. Клипът е дело на Clamer Design Studio, режисьор и главен концептуалист е Благослав Николов, а оператор – Крум Родригез. Костадинов става част от музикалния лейбъл Homeovoxmusic. Член е на Музикаутор.

Изглежда младият артист се е запътил към върха и ние можем само да му пожелаем успех. Но тъй като сме любопитни, ще му зададем и няколко въпроса. Ето какво каза той пред Паулина Гегова за КАПАНА.БГ

-MIRY! Звучи сладко! Това ли беше целта?

Хаха, съвсем не! В интерес на истината реших да направя тази промяна в псевдонима,  под който издавам музика, с оглед бъдещото ми развитие извън границите на България. Исках нещо кратко и гръмко, пък и това е умалителната форма, която използват голяма част от моите приятели, та просто ми се стори най-подходящо. (Името ми Мирян, което аз много харесвам, просто бива прочетено на английски като име на възрастна дама, хахаха)

-Как се чувстваш след релийза на сингъла? Сигурна съм, че много неща са се променили, но чисто емоционално?

Чувствам се страхотно! Изключително много се радвам и гордея с дебютния сингъл и видеото към него. Най-накрая чувствам, че направих продукт, който правилно представя това, което искам да създавам като музика и това, което искам да предам като творец на аудиторията. За мен е огромна чест, че толкова много хора харесват песента, тъй като аз лично писах текста и музиката към нея. Това е голям риск, особено за неутвърден изпълнител, но нещата се движат изключително положително.

-Трудно ли беше да стигнеш до тук или X factor отвори много врати пред теб?

Никак не беше лесно. Реално предаването ми даде много, но също така е вярно и че изстрадах и си калих волята изключително много. Да се появяваш два пъти в седмицата по телевизията пред толкова голяма аудитория и да пееш всеки път нова песен е огромно напрежение и отговорност, която навярно голяма част от зрителите не знаят, че съществува. Година по-късно, осъзнавам, че аз не съм подходящ за такъв тип формати. Не се чувствах на място и това, което искам да създавам е доста по-далеч от рамките, които бяха поставени. Х factor ме срещна с много добри хора и верни слушатели. Това не мога да отрека и съм щастлив, че нещата се развиха толкова добре, след финала на предаването.

-Като заговорихме за формата, как прие загубата? Ако изобщо може да се нарече загуба.

Загуба щеше да бъде, ако си бях поставил за цел да спечеля, от което да последва разочарование. Аз влязох във формата с идеята да науча повече и да мога някой ден да превърна моята страст – музиката в професия. Всичко това се случи след финала и аз вече творя с пълна сила в тази насока. Щастлив съм, че не спечелих и все пак успях да направя едно достойно представяне, влизайки във финалната шестица. 

-Все пак, зрителите гласуват. Това означава ли, че беше недооценен от тях, или всичко е шоу и в същината си, причините са други?

Съвсем не! Аз съм изключително щастлив да имам неотлъчната подкрепа на огромно общество от интелигентни, слънчеви хора. Още от самото започване на предаването, те направиха така, че в един момент, когато бях отпаднал, само за два дни в социалната мрежа се събраха повече от 9000 човека, които повярваха в мен и за първи път в историята на предаването върнаха участник по желание на публиката. Тази публика ме подкрепи до последно - и в добро и в лошо и направиха така, че да стигна възможно най-напред и в предаването и след това.

-Наблягаш на alternative rock-а. Трябва да призная, че това е един от любимите ми стилове. Като нов изпълнител, от кого гледаш и се учиш?

Вдъхновение получавам от изключително разнообразна музика. Винаги съм харесвал рок музиката, както и всички съставни части – блус, гръндж, пънк, инди и това винаги е бил водещият стил, в който искам да създавам музика. Иначе, за мен няма по-добри учители именно от хората направили революции в музиката от преди много години. Това са имена като Tom Waits, Lois Armstrong, Led Zeppelin, Beatles, John Lee Hooker, адски много джаз, суинг, блус изпълнители, които ще пропусна да спомена поименно, защото ще запълним статията с това, но накратко: магнетични хора, които притежават изключително много страст за това, което правят и са искрени, емоционално отдадени,  интелигентни и вълнуващи. В последно време от съвременните изпълнители харесвам музиката на Hozier, James Bay, George Ezra, Ed Sheeran. Имам честта мой ментор да бъде Георги Георгиев, китариста на група “Остава”, основата на HOMEOVOXMUSIC и човек, на когото изключително много се възхищавам.

-Разкажи ми за живота си в Англия! Не беше ли по-умно да останеш и твориш там?

В Англия завърших бакалавър с пълно отличие, учейки изящно изкуство и дизайн. Още от хлапе мечтаех да замина в далечна държава за образованието си и съм се подготвял упорито това да се случи. Когато пристигнах там, не познавах никого и трябваше да започна да градя живота си изцяло наново, което беше огромно приключение, но всичко премина страхотно. Това бяха годините, в които започнах да се занимавам по-сериозно с музика и успях да наблегна на неща, които са ме вълнували цял живот. Прекарах страхотно там, въпреки всичките трудности и успях да изградя собствен бизнес за дизайнерски осветителни тела, които аз проектирах и сглобявах лично. В крайна сметка, оставих всичко и се завърнах в България, за да поставя началото на музикалната си кариера. Някои го наричат смелост, други глупост, но аз съм щастлив с изборите си и решенията, които взех.

В Англия съществува много потенциал за развитие, но също така и много трудности, които разбираме едва когато навлезем дълбоко в музикалните среди. Там е изключително трудно да пробиеш и това, че нямах стабилна подкрепа и различната ми националност бяха пречка да се случат нещата поне на този етап.

-Пял си и в Корея, където интересът към теб е бил повече от голям. Очаква се съвсем скоро песента да тръгне по техните телевизии. Това е голямо признание. Каква е разликата между изтока и запада?

Изключително много обичам Корея и всичко свързано с техните обичаи, култура, кухня и музика. Хората на изток обожават изкуството и дават мило и драго за него. Разбира се, стандартът на живот играе голяма роля в това дали можем да си позволим да отделим от времето и парите си за такива удоволствия. Срещнах супер много слънчеви хора, които още от едно слушане споделиха, че съм им любимият изпълнител и ще очакват с нетърпение следващи мои появи в Корея. Получих невероятна подкрепа от н.п. г-н Петър Андонов, посланика на България в Южна Корея, който направи така, че моите участия на фестивали и концерти в Корея да бъдат отразени в местните медии – вестници, телевизии, радиа. Едни от най-големите продуцентски компании там проявиха интерес за съвместна работа. Съвсем скоро дебютният ми сингъл ще бъде излъчван по корейски телевизии, радиа и ще може да бъде закупуван от сайтове за музика. Очаква се в скоро време да направим колаборация с известен корейски изпълнител, което да ми помогне да се популяризирам още повече сред аудиторията в Корея, а от пролетта започвам с участия по фестивали и концерти отново на територията на Южна Корея.

-I won't pray! Песен за несподелената любов. Лично преживяване?

Абсолютно! Песента е вдъхновена не от едно, а от две лични преживявания, които си имат и имена. Написах половината песен след една раздяла и след това съдбата реши да ме срещне с абсолютно същата ситуация – това  доведе и до завършване на песента. След първоначалните стадии на огорчение, достигнах до много по-красивото чувство на възприемане на доброто и лошото, такова каквото си е, задържайки хубавия спомен от добре прекараното време заедно и освобождаване от негативните, мрачни мисли. Искам песента да бъде вдъхновяваща за хора преживяли раздяла с близък човек, за да знаят, или да си спомнят, че подобно преживяване никога не трябва да ни съсипва. Независимо колко пъти са ни разстреляли и наранявали, винаги трябва да намерим начин да запазим любовта си и да я отдадем за нещо или някого в бъдещето с надеждата никога повече да не ни се налага да изпитваме болка. 

-Подготвен ли си психически за жертвите, които съпътстват славата?

Участието ми в телевизионното предаване, беше изключително добра възможност да се сблъскам с бърза слава и то безкомпромисна. Това беше огромен шок за мен и лично не смятам, че бях добре подготвен за това. Всичко беше супер неочаквано и буквално се събудих един ден и вече всички в Севлиево ме познаваха и поздравяваха. Това е страхотно и действително мисля, че се научих да отдавам внимание на хората около себе си, които ме подкрепят, като същевременно успявам да задържа свободно време и за себе си. Популярността е добра за растежа ми като изпълнител, но и ми позволява да се срещна с много интересни и добри хора. Радвам се, че хората, които слушат моята музика са такава страхотна аудитория и винаги, било то на концерт или просто на улицата са изключително уважителни, позитивни и будни. За мен е истинско удоволствие.

-Улицата остава ли все така властваща за теб? На улицата често се раждат най-добрите творци.

Хаха, надявам се да е така! Моментите прекарани в свирене на улицата са едни от най-хубавите в моето съзнание и тогава имах възможността да науча много и същевременно да се запозная с много хора, които ми помогнаха в развитието ми като творец. Никога не съм излизал да свиря на улицата от немотия, не съм искал хората да изпитват съжаление към мен, когато ме чуят, а тъкмо обратното. Правих го от любов към музиката и желанието да получа опит и оценка за това, което правя като творчество. Благодарение на позитивните коментари, които получавах, събрах смелостта да вляза в студио и да запиша първите си композиции. Една от причините, поради които обичам улицата е възможността да накараш някого да се усмихне, а по-голяма награда от това няма.

-Заформят ли се колаборации с вече утвърдени групи и изпълнители?

За момента е твърде рано за да се каже, но с много от музикантите в България, които харесвам и уважавам заради творчеството им, сме в приятелски взаимоотношения. Често обменяме идеи и работим върху песни, споделяме мнение и това е страхотно. Радвам се, че съществува такава сплотеност откъм страна на артистите, защото това е нещо, което прави и аудиторията сплотена. Много отдавна хората са осъзнали нещо, което често забравяме, а то е че нашето обединяване ще ни направи само по-силни. Въпрос на време е.

-Склонен ли си да изневериш на стила си в името на успеха?

За нищо на света! Всъщност е странно, че това понякога е било като недооценено качество в моето творчество. Радвам се, че с появата на моя дебютен сингъл получих много коментари и поздравления за това, че никога досега не съм изневерявал на своя стил и всичко, което правя до момента си следва траекторията, която съм избрал. Дори кавър версиите на любими мои песни, които споделям в моя youtube канал, са с изцяло променен аранжимент и всеки е направен с много любов и много желание. Имах възможност да се отклоня, да променя музиката, която правя към нещо по-комерсиално и популярно, но мисля, че взех правилното решение и съм сигурен, че ако бях постигнал огромен успех с нещо, с което не се гордея, нямаше да бъда истински щастлив. Истинското щастие идва от свободата. Когато имаш свободата да твориш, така както вярваш за най-правилно - тогава нещата се нареждат сами.

-Като се сетя за теб, в ума ми винаги изниква прословутата ти черна шапка. В запазена марка ли се превърна?

Абсолютно! Шапки като хлапе никога не съм носил и всъщност бях убеден, че главата ми е нещо крива, та затова не мога да сполуча откъм шапки, но един прекрасен ден намерих бомбе, в което се влюбих и оттогава попълвам често колекцията си. До момента имам към двайсетина, които предимно нося когато не мога да преведа косата си в нормален вид (след часове борба с нея). Тогава шапката е утеха и спасение, пък и ги намирам за истински красиви, та това ще си остане като запазена марка поне за следващите години.

-Ти си част от новото поколение. Каква следа се стремиш да оставиш?

Върховната ми цел в живота е да бъда щастлив и да създавам смисъл с това, което творя. Бих искал, задържайки се на родната сцена, да успея чрез музиката си да вдъхновя и амбицирам младите хора да събудят бунтарския дух в себе си. Смятам, че в последно време това е страхотен дефицит и за жалост апатията е по-силна от всякога. Има толкова много елементарни неща, които могат да се променят на момента, стига да повярват достатъчно хора в промяната и да бъдат сплотени. Ще се радвам ако успеем, заедно с колегите изпълнители в България, да създадем една нова музикална култура в държавата, да превъзпитаме оптимизъм и страст, да задвижим българската музика и извън границите на България и да се гордеем с нашите музиканти, така както се гордеем със своите спортисти. Смятам, че не е загубена битка, напротив, тепърва започваме да се борим.

Магазините бяха празни, рафтовете зееха прашасали, можеше да видиш отпечатъците от изчерпаните буркани и пакети

Паулина Гегова

Кратка историческа справка:

На 10-ти ноември 1989г. пада социалистическото правителство, начело с Тодор Живков. България се озовава във времена на смяна на режим, смяна на управляващи, смяна на ценностна система. Появява се СДС. Митингите са ежедневие, а народът се разделя на два лагера - леви и десни. Лозунгите са навсякъде. Закриват небето като картонен покрив, докато демокрацията се опитва да пробие и наложи политиката си. 

Сега сме 2016-та, но все още помня първия митинг, на който ме заведоха. Бях твърде невръстна и се чувствах като в зоологическа градина, само където клетките бяха отворени, а животните ревяха и пърхаха на свобода. Да, свобода! С това се свързва началото на 90-те. Свобода....и липса!

Точно така, аз съм дете на 90-те! Родих се и израснах в една епоха, която предлагаше толкова много и в същото време толкова малко. С падането на Берлинската стена, паднаха и забраните, но нови ограничения дойдоха, които оставиха своята диря. Ако проследим нишката, ще ги забележим все толкова видно, облепени с нови имена и термини. Замаскирани, но не и анонимни.

Помня, че износвах дрехите на по-големия си брат. Майка ми ми е разправяла, че след избухването на Чернобил храната била застрашена, затова са ме хранели само с вакуумирани пюрета от кайсии. Но то пък и каква храна! Магазините бяха празни, рафтовете зееха прашасали, можеше да видиш отпечатъците от изчерпаните буркани и пакети. Имаше малко, но то бе вкусно. Никога няма да забравя сладкия вкус на пресен хляб, който изяждахме докато стигнем у дома и трябваше да се връщаме за нов, ако имахме останали стотинки....Ароматът на киселото мляко, което се разваляше ако не го изядеш до два дни. Сочните плодове и зеленчуци, които ръфахме направо на улицата, сиренето и маслото, което рядко си позволявахме. Кореком бе достояние само за богатите, но ние нямахме тази възможност. Израснахме в бедност, но бедни не се чувствахме. Не и душевно, защото децата на 90-те разполагахме с необятен дух и приключенски нюх, който не стихваше, независимо лишенията. Ако не вярвате, нека ви разкажа.

Децата на 90-те четяхме. В оскъдното време, което прекарвах у дома, книгата винаги намираше място в ръцете ми. Андерсен, братя Грим, Астрид Линдгрен, Даниел Дефо, Луис Карол завладяваха въображението ми и го подтикваха да експериментира, зараждайки в душата ми откривателски характер. Пирати, рицари, оловни войници, всички те бяха част от моя арсенал от въображаеми приятели. Целият свят бе наша игрална площадка и я обхождахме без страх. Улицата нашия царски двор, където се чувствахме като господари. Да, по онова време не се бояхме да живеем в Изгрев или на Скобелева майка. Знаехме, че нищо лошо няма да ни се случи, че беда не ни грози. Стопявахме бариерата на произхода и дружахме наравно. 

Децата на 90-те играехме постоянно. Не спирахме да играем, но не на компютърни игри, не. Те бяха чужди за нас, а ако някой в квартала случайно се сдобиеше с Нинтендо или Терминатор, го гледахме с изумление, чудейки се какво, за бога, е това напреднало технологическо устройство. Пръстите ни сърбяха да уловим джойстика, но в същото време се страхувахме да не го развалим, защото ново едва ли ще има. Колко назад сме били само... Нашите игри бяха хоризонтни, просторни. Изобретявахме! Ако нямахме шейни се пързаляхме с найлони, организирахме състезания с колела и скейт бордове. Спасявахме ранени птици и ги лекувахме, опиянявахме се от миришещи листчета и попълвахме лексикони, превръщахме дърветата в наша обител. Не използвахме телефони, не си уговаряхме срещи. Просто заставахме под терасата на другарчето и крещяхме с пълно гърло. Биехме се! Много се биехме и винаги с усмивки на лицата. Ядяхме захаросани ябълки и сладолед, който ти гребяха с шпатула. Бонбоните Амфора и Таралежки си бяха истинско съкровище, на което се наслаждавахме винаги, когато имахме шанс. А помните ли цигарите Арда и Мелник? Ние, разбира се, по това време не пушехме, но тръпчивият мирис от тютюна на татко се запечатваше по мебелите и когато миналата година открих кутия Мелник, бе като да откриеш заровено имане. Върна ме в миналото, когато се слушаше "упадъчен" рок, Замунда банана бенд, а малко по-късно и boy/girl bands. Говорейки за музика, си записвахме аудио касети направо от радиото. Вече касетофони няма, но тогава си бе голям кеф да записваш най-новите ретро хитове, а после да си ги преслушваш. Обожавахме и Ку-Ку! Бяха млади, бяха нахъсани, бяха провокативни, истински бунтари. Преобърнаха представата за телевизия, която така или иначе, се ограничаваше до Канал 1 и Ефир 2. Впрочем, наемахме видеокасети. Занимание, което не ми омръзна до последно когато затвориха видеотеките и ги замениха с дигитално "по-удобни" дискове. Но именно касетите посяха зрънцето на любовта ми към киното.

Поотраснахме малко, стигнахме до средата на 90-те и открихме света на Nirvana (тук по-късно от запада). С Кърт Кобейн възприятията ни навлязоха в една напълно различна посока. Появиха се рейв партитата, политиците продължиха да се сменят, олигарси забогатяваха за дни и също за дни банкрутираха, 2 pac (емблема в нашето детство) бе убит. Всичко се сриваше и изграждаше наново. И тогава дойде новото хилядолетие. Една ера умря, за да отстъпи място на следващата, която все още не може да се отърси от влиянието й. Не и напълно...

Сега, правейки си равносметка, ми е малко тъжно за настоящето поколение. Днешните деца не са осакатени откъм идеи и идеали, пътуването в чужбина става много по-лесно, част от банкнотите са сменени, Европейският съюз ни защитава, но нещо липсва. Липсата се усеща толкова силно, че чак ме пробожда. Може би защото младостта отмина, може би носталгията по безгрижието се обажда, шепне в ухото ми като далечна сянка, а може би осъзнавам, че въпреки всичко, ние бяхме началото на един нов мироглед, един нов свят, възраждащ се от пепелта. Вятърът на промяната задуха и ни повя на крилата си, стоварвайки всичките си надежди върху плещите ни. Кръст, достоен да бъде носен не с огорчение, а с гордост и кураж за по-добро бъдеще...

За пръв път в Пловдив ще се проведе работно  ателие на тема „Светлинен дизайн на танцови спектакли“ с лектор  -швейцарският светлинен дизайнер Денис Валдфогел

Със стартиране на новата 2016 година  пловдивските хореографи, работещи в сферата на съвременния танц ще имат изключителната възможност  да посетят работно ателие на тема „Светлинен дизайн на танцови спектакли“. Лектор на събитието е светлинния дизайнер Денис Валдфогел. Събитието ще се проведе на 06 януари от 18:00 часа в залата на Танцово студио „Дуенде“.

Планираното работно ателие ще спомогне за повишаване нивото на информираност и професионализъм на всички пловдивчани работещи в сферата на сценичните изкуства. 

Г-н Валдфогел е роден в Швейцария през 1981година. Преди 15 години започва работа като осветител в различни театри в Лозана.  През годините той работи за различни швейцарски музикални групи и компании. От 2007 до 2009 година Денис Валдфогел работи с  Bejart Ballet Lausanne. По време на работа си там той среща танцьорите, с които по-късно основават танцовата компания Opinion Public. От октомври 2010, г-н Валдфогел работи като технически директор на компанията. За краткото време от 5 години  Opinion Public се доказва като една от най-успешните белгийски компании за съвременен танц с реализирани над 7 спектакъла . Компанията представя продукциите си в Белгия, Холандия, Франция, Израел, Испания, Финландия и др. Най-новата продукция на компанията – Mr. FOLLOWER, спечели изключително добри отзиви още с първите си представяния на белгийска и френска сцена.

Вход свободен  

"Борис Христов" се превърна в истински Версай от злато не по стените, но в очите и душите на присъстващите

Паулина Гегова

Нова година пристига! Можем да чуем тракането на токовете й, докато кокетно пристъпва към календара с арогантното желание да го скъса и захвърли някъде назад в потока на времето. Но така и така идва, защо да не я посрещнем по най-добрия начин: бляскаво и с класа!

Държавна опера Пловдив знае това по-добре от всеки друг, затова снощи се впусна в плеада от аристократична смесица на вдъхновение, музика и много шампанско. Новогодишният бал в "Борис Христов" беше изпълнен с хора, красиви и изящни, които се впуснаха в европейско-българският концерт, за да се докоснат до изтънчения вкус на двете географски философии. 

Всичко започна с Микаел Хавличек. Виенското зрънце, под звуците на Щраус, Калман и други, остави слушателите в захлас. Върна ги години назад, когато музиката бе не само за слушане, но и за преживяване. Когато се разказваха цели романи, истории с познат, но също толкова приятен завършек. Класическата музика изригна с целия си блясък, поднесена не само професионално, но изтънчено, почти магнетично, изпипана до най-малката подробност. Всеки тон, всеки клавиш или струна, звъняха като коледни камбани, изработени от най-чист и крехък кристал. Съвършенството на инструментите, под пръстите на прекрасните музиканти от операта ни напомни за една епоха, далечна, отминала и непозната, но вечно загнездила се в поколенията. Красиви бални рокли, фракове и бели ръкавици, благородна походка, всички тези елементи ни пренесоха като машина на времето в класическите векове, където се раждаха гении.

Но дори тази епоха, обкована от червено кадифе и лъскаво сребро, трябва да отстъпи място на новаторството, което го следва. Преход, логичен и очакван, но също толкова въздействащ и изумително силен. Не е мода, не. Естествено развитие, плавно и постепенно създадено.

Българската музика! Колко много се крие в тези две думи - гордост, твърдост, национална носталгия. Всичко това и още куп други. Владимир Ампов Графа ни напомни, че по-хубаво от родното няма. Отново със стил, заедно с Георги Черкин ни завъртяха през отминалите лета на българската естрада, филмова музика от незабравими кадри, докосващи все още сърцата ни и много усмивки. 

"Борис Христов" се превърна в истински Версай от злато не по стените, но в очите и душите на присъстващите. Барокът и модернизма си паснаха в перфектна симбиоза, която нито за момент не издиша въздух, не се пропука, не се подхлъзна, дори не се спъна. Поредното доказателство, че на българска почва се прави изкуство, достойно да бъде отразено извън границите на малката ни държава. Достойно да бъде забелязано и отразено по целия свят. Но дали тук или там, магията никога няма да спре своя пурпурен поток. 

Нова година пристига, но пловдивчани ще я посрещнем подобаващо, изпълнени с нови надежди, тръпнещи за изненадите, които ни е подготвила. Честита 2016-та!