Магазините бяха празни, рафтовете зееха прашасали, можеше да видиш отпечатъците от изчерпаните буркани и пакети

Паулина Гегова

Кратка историческа справка:

На 10-ти ноември 1989г. пада социалистическото правителство, начело с Тодор Живков. България се озовава във времена на смяна на режим, смяна на управляващи, смяна на ценностна система. Появява се СДС. Митингите са ежедневие, а народът се разделя на два лагера - леви и десни. Лозунгите са навсякъде. Закриват небето като картонен покрив, докато демокрацията се опитва да пробие и наложи политиката си. 

Сега сме 2016-та, но все още помня първия митинг, на който ме заведоха. Бях твърде невръстна и се чувствах като в зоологическа градина, само където клетките бяха отворени, а животните ревяха и пърхаха на свобода. Да, свобода! С това се свързва началото на 90-те. Свобода....и липса!

Точно така, аз съм дете на 90-те! Родих се и израснах в една епоха, която предлагаше толкова много и в същото време толкова малко. С падането на Берлинската стена, паднаха и забраните, но нови ограничения дойдоха, които оставиха своята диря. Ако проследим нишката, ще ги забележим все толкова видно, облепени с нови имена и термини. Замаскирани, но не и анонимни.

Помня, че износвах дрехите на по-големия си брат. Майка ми ми е разправяла, че след избухването на Чернобил храната била застрашена, затова са ме хранели само с вакуумирани пюрета от кайсии. Но то пък и каква храна! Магазините бяха празни, рафтовете зееха прашасали, можеше да видиш отпечатъците от изчерпаните буркани и пакети. Имаше малко, но то бе вкусно. Никога няма да забравя сладкия вкус на пресен хляб, който изяждахме докато стигнем у дома и трябваше да се връщаме за нов, ако имахме останали стотинки....Ароматът на киселото мляко, което се разваляше ако не го изядеш до два дни. Сочните плодове и зеленчуци, които ръфахме направо на улицата, сиренето и маслото, което рядко си позволявахме. Кореком бе достояние само за богатите, но ние нямахме тази възможност. Израснахме в бедност, но бедни не се чувствахме. Не и душевно, защото децата на 90-те разполагахме с необятен дух и приключенски нюх, който не стихваше, независимо лишенията. Ако не вярвате, нека ви разкажа.

Децата на 90-те четяхме. В оскъдното време, което прекарвах у дома, книгата винаги намираше място в ръцете ми. Андерсен, братя Грим, Астрид Линдгрен, Даниел Дефо, Луис Карол завладяваха въображението ми и го подтикваха да експериментира, зараждайки в душата ми откривателски характер. Пирати, рицари, оловни войници, всички те бяха част от моя арсенал от въображаеми приятели. Целият свят бе наша игрална площадка и я обхождахме без страх. Улицата нашия царски двор, където се чувствахме като господари. Да, по онова време не се бояхме да живеем в Изгрев или на Скобелева майка. Знаехме, че нищо лошо няма да ни се случи, че беда не ни грози. Стопявахме бариерата на произхода и дружахме наравно. 

Децата на 90-те играехме постоянно. Не спирахме да играем, но не на компютърни игри, не. Те бяха чужди за нас, а ако някой в квартала случайно се сдобиеше с Нинтендо или Терминатор, го гледахме с изумление, чудейки се какво, за бога, е това напреднало технологическо устройство. Пръстите ни сърбяха да уловим джойстика, но в същото време се страхувахме да не го развалим, защото ново едва ли ще има. Колко назад сме били само... Нашите игри бяха хоризонтни, просторни. Изобретявахме! Ако нямахме шейни се пързаляхме с найлони, организирахме състезания с колела и скейт бордове. Спасявахме ранени птици и ги лекувахме, опиянявахме се от миришещи листчета и попълвахме лексикони, превръщахме дърветата в наша обител. Не използвахме телефони, не си уговаряхме срещи. Просто заставахме под терасата на другарчето и крещяхме с пълно гърло. Биехме се! Много се биехме и винаги с усмивки на лицата. Ядяхме захаросани ябълки и сладолед, който ти гребяха с шпатула. Бонбоните Амфора и Таралежки си бяха истинско съкровище, на което се наслаждавахме винаги, когато имахме шанс. А помните ли цигарите Арда и Мелник? Ние, разбира се, по това време не пушехме, но тръпчивият мирис от тютюна на татко се запечатваше по мебелите и когато миналата година открих кутия Мелник, бе като да откриеш заровено имане. Върна ме в миналото, когато се слушаше "упадъчен" рок, Замунда банана бенд, а малко по-късно и boy/girl bands. Говорейки за музика, си записвахме аудио касети направо от радиото. Вече касетофони няма, но тогава си бе голям кеф да записваш най-новите ретро хитове, а после да си ги преслушваш. Обожавахме и Ку-Ку! Бяха млади, бяха нахъсани, бяха провокативни, истински бунтари. Преобърнаха представата за телевизия, която така или иначе, се ограничаваше до Канал 1 и Ефир 2. Впрочем, наемахме видеокасети. Занимание, което не ми омръзна до последно когато затвориха видеотеките и ги замениха с дигитално "по-удобни" дискове. Но именно касетите посяха зрънцето на любовта ми към киното.

Поотраснахме малко, стигнахме до средата на 90-те и открихме света на Nirvana (тук по-късно от запада). С Кърт Кобейн възприятията ни навлязоха в една напълно различна посока. Появиха се рейв партитата, политиците продължиха да се сменят, олигарси забогатяваха за дни и също за дни банкрутираха, 2 pac (емблема в нашето детство) бе убит. Всичко се сриваше и изграждаше наново. И тогава дойде новото хилядолетие. Една ера умря, за да отстъпи място на следващата, която все още не може да се отърси от влиянието й. Не и напълно...

Сега, правейки си равносметка, ми е малко тъжно за настоящето поколение. Днешните деца не са осакатени откъм идеи и идеали, пътуването в чужбина става много по-лесно, част от банкнотите са сменени, Европейският съюз ни защитава, но нещо липсва. Липсата се усеща толкова силно, че чак ме пробожда. Може би защото младостта отмина, може би носталгията по безгрижието се обажда, шепне в ухото ми като далечна сянка, а може би осъзнавам, че въпреки всичко, ние бяхме началото на един нов мироглед, един нов свят, възраждащ се от пепелта. Вятърът на промяната задуха и ни повя на крилата си, стоварвайки всичките си надежди върху плещите ни. Кръст, достоен да бъде носен не с огорчение, а с гордост и кураж за по-добро бъдеще...

За пръв път в Пловдив ще се проведе работно  ателие на тема „Светлинен дизайн на танцови спектакли“ с лектор  -швейцарският светлинен дизайнер Денис Валдфогел

Със стартиране на новата 2016 година  пловдивските хореографи, работещи в сферата на съвременния танц ще имат изключителната възможност  да посетят работно ателие на тема „Светлинен дизайн на танцови спектакли“. Лектор на събитието е светлинния дизайнер Денис Валдфогел. Събитието ще се проведе на 06 януари от 18:00 часа в залата на Танцово студио „Дуенде“.

Планираното работно ателие ще спомогне за повишаване нивото на информираност и професионализъм на всички пловдивчани работещи в сферата на сценичните изкуства. 

Г-н Валдфогел е роден в Швейцария през 1981година. Преди 15 години започва работа като осветител в различни театри в Лозана.  През годините той работи за различни швейцарски музикални групи и компании. От 2007 до 2009 година Денис Валдфогел работи с  Bejart Ballet Lausanne. По време на работа си там той среща танцьорите, с които по-късно основават танцовата компания Opinion Public. От октомври 2010, г-н Валдфогел работи като технически директор на компанията. За краткото време от 5 години  Opinion Public се доказва като една от най-успешните белгийски компании за съвременен танц с реализирани над 7 спектакъла . Компанията представя продукциите си в Белгия, Холандия, Франция, Израел, Испания, Финландия и др. Най-новата продукция на компанията – Mr. FOLLOWER, спечели изключително добри отзиви още с първите си представяния на белгийска и френска сцена.

Вход свободен  

"Борис Христов" се превърна в истински Версай от злато не по стените, но в очите и душите на присъстващите

Паулина Гегова

Нова година пристига! Можем да чуем тракането на токовете й, докато кокетно пристъпва към календара с арогантното желание да го скъса и захвърли някъде назад в потока на времето. Но така и така идва, защо да не я посрещнем по най-добрия начин: бляскаво и с класа!

Държавна опера Пловдив знае това по-добре от всеки друг, затова снощи се впусна в плеада от аристократична смесица на вдъхновение, музика и много шампанско. Новогодишният бал в "Борис Христов" беше изпълнен с хора, красиви и изящни, които се впуснаха в европейско-българският концерт, за да се докоснат до изтънчения вкус на двете географски философии. 

Всичко започна с Микаел Хавличек. Виенското зрънце, под звуците на Щраус, Калман и други, остави слушателите в захлас. Върна ги години назад, когато музиката бе не само за слушане, но и за преживяване. Когато се разказваха цели романи, истории с познат, но също толкова приятен завършек. Класическата музика изригна с целия си блясък, поднесена не само професионално, но изтънчено, почти магнетично, изпипана до най-малката подробност. Всеки тон, всеки клавиш или струна, звъняха като коледни камбани, изработени от най-чист и крехък кристал. Съвършенството на инструментите, под пръстите на прекрасните музиканти от операта ни напомни за една епоха, далечна, отминала и непозната, но вечно загнездила се в поколенията. Красиви бални рокли, фракове и бели ръкавици, благородна походка, всички тези елементи ни пренесоха като машина на времето в класическите векове, където се раждаха гении.

Но дори тази епоха, обкована от червено кадифе и лъскаво сребро, трябва да отстъпи място на новаторството, което го следва. Преход, логичен и очакван, но също толкова въздействащ и изумително силен. Не е мода, не. Естествено развитие, плавно и постепенно създадено.

Българската музика! Колко много се крие в тези две думи - гордост, твърдост, национална носталгия. Всичко това и още куп други. Владимир Ампов Графа ни напомни, че по-хубаво от родното няма. Отново със стил, заедно с Георги Черкин ни завъртяха през отминалите лета на българската естрада, филмова музика от незабравими кадри, докосващи все още сърцата ни и много усмивки. 

"Борис Христов" се превърна в истински Версай от злато не по стените, но в очите и душите на присъстващите. Барокът и модернизма си паснаха в перфектна симбиоза, която нито за момент не издиша въздух, не се пропука, не се подхлъзна, дори не се спъна. Поредното доказателство, че на българска почва се прави изкуство, достойно да бъде отразено извън границите на малката ни държава. Достойно да бъде забелязано и отразено по целия свят. Но дали тук или там, магията никога няма да спре своя пурпурен поток. 

Нова година пристига, но пловдивчани ще я посрещнем подобаващо, изпълнени с нови надежди, тръпнещи за изненадите, които ни е подготвила. Честита 2016-та!

Музиката ни е позитивна. Пеем за любов, добро настроение, мир, както и личностни съпреживявания

Паулина Гегова

В Пловдив се раждат много ентусиасти, които създават собственото си изкуство, а после го раздават из града като цветен прашец. Една такава банда често радва ценителите на качествената музика с малки, но изпълнени с усмивки и танци, концерти. Acoustic corporation са заедно от 2010 година. Интересното съчетание на acoustic funk, swing, regge, balkan ethno music и щипка джаз може да вдигне всеки слушател на крака, леко или бурно поклащащ се в ритъма на саксофони, кавали и китари. Групата може да се похвали и с добри вокални качества, като гласовете на певците са тематични, семпло дрезгави и в същото време меки като карамел. Момчетата, както и единственото момиче, се занимават и със странични дейности, но когато са заедно и свирят, можеш да почувстваш огромното удоволствие, което изпитват и предават с лекота върху публиката. Имат издадени две EP-та и един live албум, а в момента са в процес по работата на 3-то EP. Свирили са на фестивалът Fun city във Варна, Shake that хълм, Капана фест, Полинеро рок фест.

Дали ще гостуват в Петното или ще изпълняват направо на улицата на любимия им "Отец Паисий", музикантите са изпълнени с енергия, която не щадят, само и само да се докоснат до нервните окончания на слушателите и да ги оставят с приятен привкус. Решихме да се срещнем с водещият вокал, Иво Матеев, за да научим нещо повече за тях.

-Как се събра Acoustic corporation?

Повечето парчета бяха мои, търсих си хора. Започнахме с четири души, сега сме шест. Проектът е отворен за всякакви музиканти, често имаме гости изпълнители. Формата е плаваща, а парчетата се свирят по различен начин, според това кой взема участие. Но в крайна сметка, сме се събрали заради авторската музика и акцентираме върху нея. 

-Свирите ли трибюти?

Има тук-там някой по-интересен кавър колкото за цвят, но изискваме да свирим авторската си музика и не правим компромиси.

-Често ли имате разногласия?

Сравнително плавно протичат нещата. Естествено, всеки има собствено мнение и допринася за тази смесица. От време на време има леки разногласия, но те са в името на общото благо. А и така се изясняват и преосмислят нещата и различните гледни точки.

-Какво е да работиш със сестра си? Роднините понякога могат да бъдат досадни. Как е при вас?

Напоследък пее с нас само когато има възможност, но като цяло нямаме семейни разногласия и се разбираме. 

-Как се зароди тази обич точно към swing и funk-а? Вече рядко се набляга на тези стилове. 

Аз мисля, че откакто са се зародили тези стилове имат своя контингент от хора, които ги слушат. Нито имат отлив, нито прилив от слушатели, те са си константа. Ние ги комбинираме, за да е по-разнообразно, а и чисто музикално е предизвикателство.

-Когато сте се сблъсквали с други групи по фесове или общи концерти, усеща ли се конкуренция и дръпнато държание?

Аз вярвам, че няма и бих искал да си мисля, че музикантите малко или много си помагат. Ние сме малка държава, а бандите са много. Според мен дори трябва да има повече клубове за жива музика, но в същото време трябва много да се внимава с пренасищането на евенти с една и съща банда.

-Има ли такава, с която много бихте искали да работите? 

Ние като млада и не толкова известна група, естествено харесваме по-опитните. Plastic bo са много яка банда, варненците Funkaround също. Отворени сме за колаборации с банди, които са близки до нас, но само времето ще покаже как, кога и с кого.

-Знаем, че в Пловдив ви приемат повече от добре. Какво е положението обаче в другите градове, където сте на чужда почва?

Тази година направихме едно по-голямо турне, с над тридесет участия в единадесет града. Много добре ни приемат във Варна, в Търново, Бургас. 

-А в столицата?

Там положението е по-сложно. Тя е още неизследвана територия за нас, но ще се радваме за в бъдеще да имаме по-големи и шумни участия и там. 

-Като става въпрос за участия, как дойде идеята последният ви концерт да бъде заснет на дискове и после раздаден на феновете?

Дискът е аудио. Идеята дойде от това, че вече два пъти издавахме студийни албуми и ни звучаха малко по-стерилно и сковано, затова решихме да пресъздадем live атмосферата. Да покажем как звучи музиката на живо, различната енергия и заряд. Представя ни доста по-адекватно. Иво Борисов от "Авокадо медия" засне концерта и помогна много в процеса на работа, а Костадин Андонов записа аудиото и миксира песните.

-Какво е музиката за теб?

Колкото и банално да звучи, музиката ми е ежедневието. Ако не свиря, слушам нон стоп, заспивам на музика, събуждам се на музика. Като цяло - тя е всичко!

-Музиката достатъчна ли е за препитание ако не си национално популярен?

Моите наблюдения са, че музикантите трябва да са доста флексабилни, свирещи в няколко различни проекта, за да е достатъчна, докато даден проект не се лансира от някой лейбъл. Трябва да си внимателен и оригинален, но и да не се разпиляваш. Да намериш попрището, в което си най-добър.

-Свирите български етно мотиви, но в същото време по-голямата част от текстовете ви са на английски.

Има няколко причини за това. Аз съм завършил английска филология и някак си ми идва по-лесно изразяването на английски за нашия стил. До някъде е с цел и музиката ни да излезе извън рамките на България. За мен текста е много важен, той е половината от парчето. Той носи посланието.

-Какво послание искате да предадете?

Музиката ни е позитивна. Пеем за любов, добро настроение, мир, както и личностни съпреживявания. Общо взето нещата от живота. Конкретно послание не налагаме, по-скоро оставяме хората сами да пречупят музиката през тяхната призма.

-Скоро ще имате ли някакви участия в Пловдив?

Не, излизаме в зимна пауза. Очакваме да довършим албума до няколко месеца. Може би чак пролетта ще заформим турне из страната, но всеки, който иска да се докосне до нашата музика, може да си вземе live албума. 

The heir to the iconic locksmith Bay Zhoro keeps his craft and workshop

The workshop on Zhelezarska Str. hasn’t been repaired and tidied in half a century

‘Look at my hands – black, hard, stinky, yet wanted’, tell us the master.

There is a magical place that totally reminds of the old spirit of the artisans district Kapana – the locksmith’s shop on Zhelezarska Str. The second story in our series ‘Kapana’s Legends’ is devoted to it and its creator. There’s hardly anyone from Plovdiv who hasn’t tried looking into the workshop on №33’s opaque windows, from which the characteristic metallic sound of the key machine always comes. The workshop’s shabby door doesn’t creak, because it’s always open for neighbours, friends or strangers. The place is so authentic that tourists often mistake it for a cultural attraction. From the narrow sidewalk you can smell treated metal, antiquity, machine oil and history. As if a whole world has been cramped into the space of just a few square meters. The world of the late Bay Zhoro and his heir in the craft – the grandson Hristo. Tens of hundreds of keys for padlocks, aristocratic gates, toilet doors, tunnels and money boxes have come out of the hands of both of them. 

The iconic Georgi Slavov worked until his last breath in his little shop. Death caught him at the proud age of 93, above the favoutite tools, not until he had finished yet another key. Today his grandson Hristo maintains the messy little place and mends Plovdiv’s locks, having inherited his grandfather’s craft. ‘They come here, so that I can make them keys or for small talk.’ For nearly 50 years the place on 33 Zhelezarska Srt. has been a ‘maternity ward for keys’, and before that it had been the workshop of a renowned Plovdiv master shoemaker.

‘The house above the locksmith’s has been uninhabited for years. I think it was owned by an Armenian. His daughter was a musician, a pianist, I suppose. We found an old suitcase full of notes’, tells the current master.

‘Nothing has been mended since we came here. The door leading to the house also hasn’t been touched; the workshop’s door was made by my grandfather. Before that there hadn’t been an entrance – it had been a wall. Most houses in Kapana were meant to be an artisan’s shop with one or two floors above, so that the masters had a place to sleep. That’s why there are doors in the walls – to go directly into the workshops from the houses’, Hristo tells us. The small transitional door is still in the locksmith’s, decorated with rusty and dusty metal links with interesting accessories on them. On the brown wooden walls there are bells, zips, wrenches, a 1984 calendar, the national flag, a toy robot (which was a gift from a painter’s daughter) and an alarm clock without hands. ‘Dozens of antique dealers have been here to ask for objects from the shop. What, am I crazy to give them to them? I send them away, either directly, or we have a beer and then they go away, but only with some new gossip, not with my jangling treasures’, Hristo added.

And then he adds that he’s a multifunctional locksmith. I can mend everything. ‘Whoever comes, whatever their problem is, I try to solve it. See, my wife’s cooking pot broke. All I need is a thin wire and it’s done’, tells us Bay Georgi’s heir. ‘My grandpa always spoke good words. That’s why people came here, not only seeking his craft. I learned the craft from him. When I was small, I was always in his feet and he wouldn’t let me touch anything. When I grew up, he saw I was good. I’ve broken a big hammer to make a screw for eyeglass frames. But that’s how it is – if your hands aren’t dirty, then you can’t call it work. You should also love doing it. It’s easy to say ‘Ne m'interesse pas’. Look at my hands – black, hard, stinky, yet wanted. That’s why when my father’s friends have come here to teach their grandsons we have sent them away. You can’t force it. You should crave for it and it should kick your head, in order to call in your craft. That’s how my grandfather started himself – not because of his father, not because of his grandfather, not because of anybody. Just because of his wish to welcome yet another client for a key or some talk’, recounts Hristo. ‘That’s what our job is – we unlock doors and human souls’, the master ends with a cigarette in his hand.

For Bulgarian language and more photos - click here - Христо отключва врати и души в Капана

Welcome to the most creative place – Kapana!

Great, you’re already here, but there is a question every visitor of the city faces: “Where should I stay?” We’ll try to answer you or at least make your choice easier. 

Hipster Hostel never sleeps

If you want to feel the district’s soul, the right direction for you is Hipster Hostel. It’s the newest colourful and fresh addition to the places where you can stay. The hostel doesn’t sleep for a moment, and smiles are the means of exchange not only for the guests’ good mood, but for that of everyone around. Extremely fresh, like a freshly squeezed orange, its walls are filled with paintings and vinyl records, while at the very entrance they welcome you with an improvised garden and badminton. 

For the lovers of architecture and history – OldPlovdivHotel

You like coziness and comfort? If you’re a fan of sauna, steam bath and gym – this is the place for you! Combining unique architecture, fashion design and history, OldPlovdivHotel will ensure you a great adventure in the city under the hills. It’s an interesting fact that before the hotel was built, there has been a mosque on the site, while even before that – a synagogue. Also, a part of the minaret which was there earlier has been preserved.

With a tanned body, but not at the seaside, rather at Bright house

Other than the wonderful apartments you’ll be accommodated in, Bright house has a great sunbed that will take care of your skin and at the end of your stay you’ll look tastier than a Lindor. Who said that beautiful skin is only to be shown at the beach?

Only the size is minimalistic at Hotel Mini

Mini-, mini-, minimalism. The only minimalistic thing at Hotel Mini is the staircase leading to the separate rooms. Loaded with paintings and sculptures, the hotel is rather an original mini gallery displaying different artists under one roof. If you want to see everything exhibited in the hotel, make as much time, as you’d spend at a gallery. You’ll need it. The aggressive black colour is a strong contrast to the worm attitude and attention you’ll be covered with here.

Central Hotel is at the center of all events

We’re already at the end of the art district Kapana. At the border between Kapana and the actual center of Plovdiv is Central Hotel, which doesn’t have that name by chance. A wonderful family hotel, you need to book your room weeks in advance, because its location is much preferred by the guests of the city, which is a knife with two edges. Its location in the central part of the city under the hills is the exact reason why the hotel doesn’t have a parking lot that you can use, if you arrive by car.

Dafi – big and at core of Kapana

A hotel with long history and countless clients – Dafi. Other than being situated in the core of Kapana, the hotel has a eye for art and is decorated with works of art of notable painters, each one more marvelous than the previous. Add to this the salad bar and resorant ‘Megdana’ (The Square), which are part of the hotel. If you’re a fan of healthy diets, Bulgarian cuisine, nice atmosphere and service – Dafi is available. 

For Bulgarian - click here - Капана спи (понякога)