"Дела трябват, а не думи"

Паулина Гегова

Все още цитираме Дякона и все още отдаваме своята почит към него, но до колко тази почит е просто навик и до колко наистина се замисляме и задълбочаваме в особата му е спорен въпрос.

Утре се навършват 143 години от обесването на Васил Левски.  Поради тази причина днес в Регионалния исторически музей се състоя отворена беседа-урок за живота и делото на Апостола. Пловдив е силно свързан с революционната дейност на Левски. Още от самото й начало той спира погледа си върху големия тракийски град, като важен пункт, който ще изиграе основна роля в предстоящите събития. Пловдивският Революционен комитет продължава да играе тази роля и по негово време и след смъртта му. Въпреки всички сътресения, които преживява, комитетът оцелява до Освободителното въстание, което слага край на турската тирания.

Васил Кунчев попада в града на тепетата още в най-началната си революционна фаза, веднага след като сваля расото, през 1862 година. Безчинствата и терора са непрестанни и в душата му се заражда идеал за жадувана свобода. Свобода, която иска да превърне от блян в реалност. През същата година, откликва на призива на Раковски и се включва във военните действия в съюз със Сърбия. Организират първата революционна легия, под ръководството на Раковски. За да се придвижи до Сърбия трябвало да си уреди паспорт, а това можело да се случи само в Пловдив. Това е и първата му среща с Найден Геров, който чрез стабилни връзки, му е помогнал да го издаде.

До сблъсък между Сърбия и Турция не се стига, а легията е разтурена и Левски се прибира в България. Когато се връща в Карлово, той е задържан и прехвърлен в пловдивския затвор – Таш Капия, където лежи три месеца. Присъдата му не бива изпълнена, защото се намесват Найден Геров и други знаменити пловдивски жители и той бива пуснат напълно оправдан.  На двадесет и шест годишна възраст решава да се запише в класно училище, като ученик-слушател при Йоким Груев.  Но поради недостатъчни средства не може да завърши годината и напуска, прехвърляйки се като учител в карловска област.

През 1868 година се разтурва и Втората легия, в която участва. Чак тогава в ума му изкристализира идеята за вътрешно въстание. В началото на 1869-та година пак се озовава в Пловдив, който по онова време е бил най-големият град с българско население. Среща се с видни младежи от града или региона, изградени борци в една или друга база от националните борби.  Димитър Матевски, Душо Хаджидеков, Христо Илич, Григор Караджов, всички са запленени от огъня на Дякона. Левски им внушава, че трябва да изградят някои легални форми за събиране на дейците, като например читалища. Първото бива създадено в Стария град, което се превръща и в главното свърталище на революционерите.

Освен всичко останало, Апостолът създава и други дружби като тази с Христо и Георги Търневи, чиито баща построява Търновския хан. Той се превръща в любимо място на Левски, защото е в края на града, в кв. Кършияка , малко след речния канал.  Място, предлагащо добро укритие и също толкова добър път за бягство ако се наложи.

С Никола Кацара пък са участвали в църковни служби. Обичали са да сядат на брега на Марица и да пеят народни песни. Красивите им гласове са се виели из дърветата и са замирали нейде в необятните води.

Знакови места в Пловдив, обвързани с Васил Левски:

Руското вицеконсулство, тогавашната къщата на Найден Геров, която изгаря. Намирала се на ъгъла на ул. „Съборна”срещу бившата девическа гимназия.

Затворът Таш Капия. Там са хвърляни и са намирали смъртта си много от заловените въстаници. Намира се в днешния щаб на армията, където е бил стария турски конак.

Пловдивското тракийско училище,  сегашната сграда на Градската художествена галерия.

Училището Св. Троица, където учител е бил Димитър Матевски. Намира се на днешната улица Душо Хаджидеков. Тя бива съборена и до днес пространството стои празно.

Търневия хан. Пометен безхаберно от градските власти.  Там също няма паметен знак свързан с дейността на Левски.

Къщата на Никола Кацара. На нейно място днес е построен жилищен блок.

Къщата на д-р Рашко Петров, виден участник в революционното сдружение, участник и в първата легия, при когото Левски се е укривал.

Пловдив отрази своята почит към Дякона със създаването на паметника на Левски, в парк Бунарджик, но това е единствената признателност. Може би тя изобщо не е достатъчна.

Съвместно с всичко останало, общинският съвет е организирал и конкурс на тема „Левски и моето съвремие” за разказ, есе, стихотворение и русунки.

Рисунките от конкурса са изложени в Народната библиотека „Иван Вазов”.

Най-малкият участник в конкурса е Ивайла Найденова от ОУ „Алеко Константинов”, която прочете своето есе. Други отличени ученика бяха Соня Милева ,Нелина Вранчева и Никол Павлова от хуманитарна гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”.

Художникът откри изложбата си „Изпадане в съзнание“

Самите картини са отражение на „сцената“ в живота на автора

Екатерина Стоянова

Колкото по-дълго време човек наблюдава една картина, толкова по-дълбок смисъл открива в нея. Често в самата картина той съзира собствените си копнежи, страхове, живот, вижда себе си.

Именно в това се изразява магията на художественото изкуство, а такава магия определено се усеща от снощи в Градската художествена галерия – Пловдив, където бе открита изложбата на Петър Джельов. Тя ще гостува до края на месеца.

Хора на различна възраст се възхитиха от съвременната живопис с пост-импресионистичен характер, представена от маестро Джельов. Картините му са изпълнени с мекота и топлина, показват разделянето на светлината от тъмнината. Те категоризират неразривен смисъл и, по думите на известната художничка и домакин на събитието - Вихра Григорова, „Творецът е създал първия пейзаж – нарисувал е хоризонта, изгряло е слънцето и е разделил светлината от тъмнината, и той го е разбрал.“

Близък приятел на твореца коментира, че Джельов сякаш, обърнат с главата надолу, е стъпил в небето и земното притегляне за него всъщност е небесно. От него разбрахме, че художникът месеци наред се е събуждал с изгрева на слънцето, за да рисува, играейки и помагайки си със светлината, танцуваща по платната. Неговата стеснителна, но топла и приветлива персона успява да вплете късчета от тази светлина в картините си, вдъхвайки им живот. Възхищение и радост се будят в съзнанието на наблюдателя, който може да закупи и отнесе вкъщи някое от красивите произведения. Така той ще прибере не просто една картина, а един сноп от емоции, един магически букет от топлина и светлина.

Самите картини са отражение на „сцената“ в живота на автора, определен от Светослав Петров като твърд моралист, но и дълбока и широка душа, която иска да направи света малко по-щастлив. Факт е, че картината говори за създателя си, затова вярвам в думите му.  Подборът на цветове и нюанси, сливащи се в приказни танци, внушават чувство на мекота, топлина, деликатност и нежност. В галерията се усеща присъствието на картините.

Освен на творбите, гостите на събитието имаха възможността да се насладят на прекрасната музика на три момчета от музикалното училище. Откриването завърши с пожелание за успех и издигане на художника, приветствия и сърдечни аплодисменти, и пивко червено вино.

"Прелюдия към изгубената душа" е моноспектакъл на актьора и режисьор Радослав Йорданов, който в този случай е и преводач на текста и продуцент на спектакъла. По разказа "Записки на един луд" от гениалния Н.В.Гогол. 

Кратко описание:

“Исках да създам персонаж, съвършено отделен от грижите да се занимава с излишни декори и реквизит. Всичко, което се случва с него да бъде личната му история, отново и отново съпреживявана, сякаш се намира в някакъв постоянен сън, стрес, желание, блян, стремление и халюцинация, лъжа или истина. За мен не е важно къде се намира героят – може да е в лудницата, може да си е у тях и да чете дневника си, може вече да е в чистилището и да чака своята присъда – това не е център на събитията – това е условно. Което ме интересува обаче е: какво се случва с този герой и защо се случва именно така както се случва? Защо преживява така съкровено, така дълбоко всички събития? Колко чувствителна трябва да е една душа, за да й се случват подобни неща и как тя се бори? Като актьор и режисьор приемам реализацията на този спектакъл повече като научна дейност. Да дълбая все по - навътре и да откривам още и още в героя. "

Радослав Йорданов

БИЛЕТИ НА МЯСТО 8/10 лв., 7 лв за ученици и студенти

Малката /кафе/ Библиотека кв.Капана

Билетен център пред Община Пловдив

Час: 19:30

Място: Клуб Библиотеката

Дата: 18.02.2016

Тези произведения са написани от знаменити автори и макар да са доста кратки, някои, състоящи се само от едно-две изречения, те съдържат всички съставки на жанра разказ. Гениални сами по себе си, пронизват организма като стрела, с дълбочина и литературно майсторство. Ето ги и тях!

Продавам детски обувчици. Неизползвани. 

Хемингуей

Последният човек на земята седеше в стаята си. Изведнъж на вратата се почука. 

Фредрик Браун

Шофьорът запали цигара и се наведе над резервоара, за да провери оставащия бензин. Покойникът беше на двадесет и три години. 

О. Хенри

Събудих се със силни болки по цялото тяло. Отворих очи и видях една сестра, която стоеше до леглото ми.

-Г-н Фуджима, -каза тя -вие сте късметлия, успели сте да оцелеете след бомбардирането на Хирошима преди два дни. Сега сте в болница, на безопасно място.

С мъка, изговаряйки всяка дума, аз я попитах:

-Къде съм?

-В Нагасаки! - каза тя.

Алан Е. Майер

От как Рита бе жестоко убита, Картър седи до прозореца. Никакъв телевизор, четене, писане на писма. Неговият живот е това, което се вижда зад завесите. На него му е все едно кой му носи храна, плаща сметките, той не излиза от стаята. Неговият живот е бягащи физкултурници, смяна на годишните времена, минаващи автомобили, призрака на Рита. Картър не разбира, че в тапицирания с бял плат отвътре изолатор няма прозорци. 

Джейн Орвис

Двете момчета стояха и гледаха как Сатаната бавно се отдалечаваше. Блясъка на неговите хипнотизиращи очи все още размътваше главите им.

-Слушай, той какво искаше от теб?

-Душата ми! А от теб?

-Монета за телефона-автомат. Трябваше спешно да позвъни.

-Искаш ли да отидем да хапнем?

-Искам, но сега съвсем нямам пари.

-Няма страшно. Аз имам много. 

Браян Нюел

Най-накрая в това глухо, самотно селце неговото търсене завърши. В малка, схлупена къща, до огъня седеше Истината. Той никога не беше виждал по-стара и грозна жена.

-Вие ли сте Истината?

Старата, сбръчкана вещица тържествено кимна.

-Кажете, какво трябва да съобщя на света? Каква вест да предам?

Старицата се изплю в огъня и отговори:

-Кажи им, че съм млада и красива!

Робърт Томпкинс

Стамболов го е казал: "Един ден родината ми ще бъде с присъстващи одухотворени хора"

Паулина Гегова

Той е монолит в Пловдивския театър с безграничен талант и безгранично вдъхновение. Бил е част от театралните състави на Пазарджик, Кърджали, Ямбол, но Пловдив печели много, когато се мести тук. Изиграл над сто и тридесет роли в театъра и над двадесет филмови. Със сигурност, едно от най-почетните имена на родна сцена, което заслужава адмирации. Но освен чудесен творец, кой е и задълбочен човек, с когото си заслужава да събеседваме. Ето какво сподели за Капана.бг

-Г-н Попов, много ми е приятно! Нека сложим началото с това, как започна за вас новата година? С каква нагласа я посрещнахте?

Аз много не се прехласвам по Новите години. За мен това е "Един ден, облякъл се Илия, преоблякъл се и пак с тия". За мен новите години вече не вещаят много хубави работи, защото прекалено много от тях минаха. И все пак съм изпълнен с някакви надежди. 2016-та ме изненада с един нов проект, който ще се проведе в салоните на Стария град: "Житие и страдание грешнаго Софриние." Ще е моноспектакъл. Безкрайно съм удовлетворен, че са ми гласували доверие, защото си срещу зрителя без никакви декори. Разчиташ само на своята откровеност. Също така се надявам скоро и да снимам, защото съм зажаднял за кино. 

-Разкажете ни малко за студентските си години. За младите актьори сигурно ще е интересно да прочетат толкова опитно мнение.

Аз влязох много трудно в тогавашния ВИТИЗ. Тогава той беше идеологически институт, а баща ми беше народен враг. Заминах за две години в Монтана като стажант и си взех изпитите там. Тогава баща ми каза: "Трябва да се образоваш, не може да останеш самоук", но в този период в Монтана аз се запознах с колосите на българския театър. Беше школа, като че по-голяма от ВИТИЗ. Влезнах в класа на Боян Дановски и то последния му такъв. Влязох и в първите часове си помислих: "Какво правиш тук?". Асистентите предлагаха страхотно творчество. Сега студентите не работят. Ние не излизахме от академията. Като почнехме в 8 и 30 сутринта, вечерта пожарникарят ни гонеше. Наистина прекрасно време, защото майсторите бяха други, можещи - Боян Дановски, Филип Филипов, Надежда Сейкова, Елка Гецова. Ходихме да озвучаваме, идваха режисьори да ни гледат. Ние имахме възможност да се реализираме. 

-Как решихте да станете актьор? Детска мечта или тя дойде в по-късен етап?

Абсолютно детска мечта! Аз съм от юридическо семейство. Дядо ми и баща ми са юристи. В 4-ти клас играх в една детска пиеса, взех едно кожено палто на майка ми и го разрязах, за да се направя на мечка. След това си понесох последствията. В 7-ми клас се явих в Дома на пионерите на един кастинг при Тодор Пройков и от там тръгна всичко. Когато не ме приемаха във ВИТИЗ, баща ми казваше: "Абе запиши право". Влезнах за една година икономика и се отказах. Сега понякога съжалявам, че не съм станал юрист. Изживели сме много тежки моменти, но не посегнах към друго. Крастата си е краста! Съдбата и работохолизмът ме наградиха със страхотни роли. Да изиграеш Стамболов или Гешев...много съм благодарен.

-Участвали сте в редица постановки, игрални филми и сериали. Всички те, обаче се разпределят в различни раздели. Нека поговорим за тези разлики. Първо театъра! Какво ви носи той?

За да станеш актьор, трябва да играеш в театър. В него има магия, създаваш я за момент, а в следващия тя изчезва някъде в небитието. Там трябва да изживееш всичко на мига. 

-А киното?

В киното има дубли. Ако не стане от първия, ще стане от петия. Дублите могат да те спасят. И въпреки това, камерата е безмилостна.

-Телевизията, от друга страна е коренно различна история.

Телевизията е дъвка за очите. Там работата е комерсиална, забързана. "7 часа разлика" ми донесе много радост, но телевизията е свързана с много финансови средства.

-Имало ли е моменти, в които сте се чувствали ощетен? Най-вече емоционално!

Да, много пъти! Има представления, в които си даваш душата и искаш да завладееш зрителя, да го прободеш в сърцето, но вече като че ли публиката това не я влече. Радват се повече на простотия, а това много ме тормози. Българският театър принизи нивото на публиката. Трябва да се отделя повече време за възпитанието й.

-Печелили сте доста награди за работата си. Те имат ли толкова голямо значение за истинския творец?

Много е хубаво да получаваш награди. Тогава летиш! Чувстваш се признат!

-Пропуснахте ли желана роля, някъде по пътя?

Меркуцио! Играл съм Каполети, но Меркуцио си ми остана неизпълнена мечта. Макбет също ми е мечта. Но от тук нататък, младите трябва да поемат щафетата.

- "Аз, актьорът". Великолепна пиеса, но доста натоварваща и трудна за изпълнение. Как се решихте на тази стъпка?

Решението дойде много приятно. На представлението на "Евридика", Кръсто ме потърси, за да говори с мен и ми каза, че трябва да замина за САЩ за един моноспектакъл. Свързахме се с Петър Карапетков, за да обсъдим Едуин Бут. Изпратиха ми пиесата, а тя е такава, че където и да я пипнеш, ще откриеш емоция. Заминахме с художника, и се срещнахме с автора Родни Лии Роджърс, който е играл това представление в Чарлстън. Започнахме да работим, да придърпваме някои неща, чудехме се от къде да извадим главното разковниче на пиесата. И залегнахме на емоцията! Работихме дванадесет дена и се върнахме. Започнахме репетиции и тук, в Пловдив. Възхитен съм от възможностите на Петър Карапетков. На премиерата авторът дойде от САЩ и се разплака. Не вярвах, че ще се получи толкова силно влияние.

-"Хамлет"? Защо е толкова важен? Защо репликата "Да бъдеш или не" е най-емблематичната и философска за всички времена?

То е формулирано! Да бъдеш интелигентен или не? Да бъдеш чувствителен или не? Във всяко дете е заложено изкуство, стига да го развие. Всеки може да си напълни стомаха, но не и сърцето. Не разбирам това да живееш като скот. Така аз разбирам "Да бъдеш или не".

-Докато я гледах, забелязах, че истински преживявате проблемите на героя. Не са ли и актьорите в реалността такива - тъжни, самотни, често недооценени, раздиращи се душевно?

Не за всички се отнася това. Във форматите за развлечение, те са удовлетворени. Но истинският актьор е винаги неудовлетворен. Винаги го има "Можеше и по-добре".

-Ако можехте да промените нещо в света, в който живеем, какво щеше да е то?

Хората да бъдат по-добри, да няма завист, да се радват. Всяка сутрин като станат да са благодарни, че са живи. Да не надничат в чуждия двор, да няма антагонизъм и ниски страсти и да бъдат влюбени. Любовта да им грее в сърцата!

-А в себе си?

Да, и аз бих искал да съм по-добър. Бих искал да прегърна целия свят и да му кажа, че го обичам. 

-Съжалявате ли за нещо? За нещо, което сте направил или пък не сте?

За много неща...

-Роден сте непосредствено след II-та световна война. Усещаше ли се влиянието й все още? И какво представляваха тези тъмни години? 

Като дете го усетих. На вратата ни имаше табела Народен враг. Стоях сам на чина, съучениците ми ме избягваха, не искаха да си играят с мен. Беше ужасяващо! Но въпреки това, моето семейство беше щастливо. Растях сред природа. Цялата ни къща миришеше на ябълки и дюли. Но когато дойде време за следване, трябваше да обикаляш съседите си да събираш съгласие, за да може детето ти да се образова. Това е ужасно!

-Как виждате бъдещето? Вашето и на всички останали. 

Надявам се нещата да се прояснят. Надявам се простакът да намалее, първичния, елементарен човек. Надявам се приоритет да стане просветата. Случайни хора не бива да влизат нито в културата, нито в здравеопазването, нито в просветата. Тогава икономиката ще се оправи. Обратното е погрешна диагноза. Стамболов го е казал: "Един ден родината ми ще бъде с присъстващи одухотворени хора". За сега не го виждам.

-Заслужаваше ли си всичко? Целият този живот? 

Да! Е, понякога изпадам в съмнения. Може да се каже, че не вярвам, но се надявам...

От 16 февруари до края на месеца в залите на Градска художествена галерия – Пловдив на ул. „Княз Александър I“ №15 Петър Джельов представя своята самостоятелна живописна изложба „Изпадане в съзнание“. Вернисажът е насрочен за 17,30 часа. 

Дълги години Петър Джельов се отдава на графиката, пробвайки класически и компютърни техники. С времето влечението му към цвета става толкова силно, че възможностите на цветната графика му се струват недостатъчни и той се обръща към маслената живопис. Потапяйки се в нея, създава настоящия цикъл картини, с които се представя на публиката.

Картините на Петър Джельов пресъздават човешкия стремеж към светлината и нейните многообразни превъплъщения. Колоритът му е пищен, в известен смисъл тропически. Необузданият танц на светлини и сенки създава сюрреалистични усещания и макар конкретен и недвусмислен сюжет на практика да липсва, внушението им е за паралелна реалност, в която долавяме алюзии за пейзаж, понякога населен с приказни създания. Почти поанталистичния подход на автора усилва усещането за пребиваване в страната на сънищата, което Петър Джельов щедро споделя със зрителя.

Авторът е роден на 02.11.1957 г. в гр. Благоевград, но 1978 г. живее и работи в Пловдив. Занимава се с живопис, графика, рисунка, фотография. Показвал е свои произведения в колективни и самостоятелни изложби в страната и чужбина. Негови картини са в частни колекции в България, Франция, Канада, Италия, Белгия, Украйна, САЩ.