"Сцена в джаза" представя Импро театър Vol: Пловдив 2019.

Наближава първото ни представление на сцената на Bee Bop Café! Време е да се забавляваме заедно, очакваме ви тази вечер в 20:00 часа!

Ако никога не сте били на наше импро шоу, ще видите, че нямаме нито сценарий, нито предварително зададени роли. Вместо това, всичко се измисля на момента. Вие, публиката, давате предложенията. Ние напълно импровизираме сцените на място. Всеки път е различно и спонтанно. Каквото и да се случи, ще се случи само веднъж и специално за вас. Никой не знае какво ще бъде то, но със сигурност знаем, че ще бъде забавно.

ЗА "КАКТО ВИ ХАРЕСВА":

Група професионални актьори, решили смело да излязат от комфортната си зона и да се забавляват с вас в шоу, където вие задавате мястото на историите и действащите лица. Бъдете с нас, за да случим заедно една различна и неповторима вечер!

Това е нещо, което трябва да се види, не да се описва, не изпускайте възможността да се забавляваме заедно на първото ни шоу в Bee Bop Café!

ВХОД СВОБОДЕН

Писателите Александър Секулов и Елена Алексиева ще представят, говорят, четат и спорят за последния роман на авторката, „Свети Вълк“ в легендарния пловдивски клуб „Петното на Роршах“ на 29 януари от 19.00 часа.

Елате, вижте, чуйте и участвайте!

Вълчите дни тепърва започват!

Откъс от „Свети Вълк“:

Светлините в купето бяха изгаснали. От радиатора под прозореца вече не лъхаше топлина. На пътника това не му пречеше. Свикнал беше на студено. Ако стиснеше зъби и се заслушаше, можеше да чуе морето. Сега то също беше мрак и се плискаше кротко в своя гроб, който самò си беше издълбало.

След малко отвън се зададе светлина. Тя чезнеше и плахо се появяваше пак, движеше се на подскоци. После вратата на купето се плъзна и светлината нахлу при пътника, неканена и нахална като куче.
– Рекох да видя как сте – каза човекът, който я носеше и уж неволно я хвърли право в лицето му. После неволно освети и себе си. Той беше кондуктор с униформа и фенер. Лицето му беше старо от нощните влакове. Тялото му – голямо и безплътно. В него имаше болест и смърт, но човекът не им обръщаше внимание.

Пътникът неволно вдигна ръка, за да се предпази от светлината, и кондукторът я отмести.
– Един час почивка – рече кондукторът.
– Защо?
– Четири часът е, мой човек. Връщаме часовника с един час назад, сиреч три. Има заповед за едночасов престой, докато пак стане четири. Иначе разписанието се обърква и току-виж станала някоя катастрофа.

– Защо – попита пак пътникът, друго не му хрумваше.
– Защо, защо... За две по сто. Нали ти казвам, заповед. Не го мърдам аз времето, началството решава. Все ще изтраем някак един час, не е цяла вечност. Ти закъде си?
– За морето.
– Има още път до морето – ухили се кондукторът. – Що не легнеш да поспиш? Ще ти донеса одеяло.
– Тъмно е.

– Няма начин. Никакво осветление и отопление по време на престой. Разпореждане на началството. За икономии. Иначе ще ни удържат от заплатите.
– Не искам одеяло – каза пътникът.
– Ако щеш. Аз съм през два вагона, ако ти трябва нещо, свиркай. И без това си сам в целия влак. Да ни пита някой за какво се бъхтаме. С тоя едночасов престой никой не ще да пътува с нас. Не че иначе са се изпотрепали, де. Аз догодина излизам в пенсия, така че не ми пука. Направо да ни закриват и да пращат влаковете за старо желязо. Сега народът все по рейсовете се вози. Разглезиха се. То и народ не остана.

Пътникът мълчеше. Кондукторът ската надеждата си да завърже разговор за по-добри времена. Въпреки това пътникът му се стори неблагодарен. Понеже беше добър човек, реши да му даде един последен шанс.
– Вестник да имаш?
Пътникът поклати глава. Видя му се странно да има вестник, когато нямаше нищо.
– Хубаво. Не ти се говори. Хайде, аз ще вървя. Пък ако размислиш...
– Къде е нужникът?

– Къде да е – засмя се кондукторът и светлината подскочи в ръката му като жива. – Там, където си е бил винаги. В края на вагона. Ако имаш нужда, да дойда да ти светя?
Пътникът се взря в светлината. Когато не стреляше в лицето му, изглеждаше безопасна. Дощя му се да отвори уста и тя да влезе вътре. Сигурно беше топла и хранителна, като супа.
– Битието определя съзнанието – рече той. – Ако няма битие, възможно ли е да има съзнание? Според мен бит и битие не е едно и също.

Кондукторът го погледна и лицето му остаря още повече.
– Нали ти казах, на мен ми е все тая. Тя, моята, е изпята. Жена ми умря миналото лято. А беше пет години по-млада от мене. Виках си: ще ме надживее. Като я погребах, пералнята не знаех откъде се пуска. Едни яйца не можех да си опържа. Тя ми беше и битието, и съзнанието. Е, после се научих, де. И каква полза? Не ми стана по-леко. Тогава разбрах, че освен битие и съзнание, има и любов. А ти по каква нужда? Голяма или малка?

Пътникът се замисли.
– Още не съм се определил.
– Не че ми влиза в работата, но да знаеш, че може само по малка. По голяма е разрешено по време на движение. При престой правилникът забранява. То и не е редно, де. Замърсява се релсовият път. Току-виж после станала някоя авария.
– А при движение не се ли замърсява?

Кондукторът почваше да губи търпение. Стана му жал за себе си - че се беше доверил на такъв опак човек, беше му разправил съдбата си, като че ли чуждият може да ти влезе в положението.
Но ако не чуждият, тогава кой, зачуди се кондукторът.
И въпреки това се ожесточи.

- Аз ти казвам какъв е правилникът, пък ти както щеш. Обаче хвана ли те в нарушение, ще се глобяваме. Имам право дори акт да ти съставя. Като ти се сере, излез навън и сери. Свят голям. В тая тъмница никой няма да те гледа.

Пътникът се опита да си представи покойната жена на кондуктора. Тя беше пълничка и миловидна, с пустия, леко учуден поглед на кърмачка, от която животът изтича под формата на хранителни вещества. Беше хранила своя мъж до последно, а когато нямаше какво повече да му даде, легна и умря съвсем смирено, стараейки се да не му създава излишни притеснения. Кондукторът дълги години си беше мислил, че вече съвсем не я обича така, както на младини. По едно време даже му беше по-приятно по цяла седмица да кръстосва нагоре-надолу с влаковете, отколкото да се прибира у дома. После разбра, че не е бил прав, но беше късно.

Кондукторът изобщо не беше висок, обаче жена му пък беше съвсем нисичка. Сега тя навсякъде вървеше след него, криеше се зад гърба му и от време на време щастливо опираше чело до рамото му, но той не я усещаше. Беше му мъчно и самотно без нея, а на женичката тъкмо затова й беше леко и весело. В известен смисъл тя дори се радваше, че е умряла и че мъжът й толкова страда за нея. Знаеше, че скоро ще му мине, можеше дори съвсем да я забрави и да се прежени, но засега така й беше добре.

Иззад рамото на кондуктора полъхна хлад и той си каза, че ако постои още малко тук, на сутринта вратът му със сигурност ще се е схванал, а може и старата дископатия да се обади. Обърна се да види кой от прозорците в коридора е останал отворен и дори се канеше да сгълчи пътника, но прозорците до един бяха затворени. След малко в неотопления влак щеше да бъде по-студено, отколкото беше навън.
Той порови още малко в душата си, но не намери други теми за разговор.

– Аз съм през два вагона – рече тежко и примирено, сякаш се сбогуваше завинаги. После се обърна с все фенера си и светлината побягна пред него, мотаейки се в краката му, безгрижна и глупава като дете. Пътникът изчака да чуе щракването на вратата в далечния край на коридора. Преброи до седемдесет и осем, стана и тръгна по стъпките на кондуктора, но не натам, накъдето беше отишъл, а откъдето беше дошъл.

Той скочи от последното стъпало и чакъленото легло на релсите изхрущя под краката му. Те лежаха, притиснати под тежестта на влака, и сега, когато пътникът беше слязъл от него, може би съвсем мъничко им беше олекнало. Той не смяташе, че е направил нещо добро. Напрегна се пак да чуе морето. Стори му се, че няма как да не е наблизо. Кондукторът, този отчаян човек, трябва да го беше излъгал.

Градската художествена галерия представя за първи път пред публика повече от 140 творби-живопис, скулптура и рисунка от колекцията на дружество „Изкуство.БГ“. Престижната експозиция съдържа ценни произведения от най-известните български художници от началото на 20 век до наши дни. Сред тях се открояват имената на Ярослав Вешин, Антон Митов, Иван Мърквичка, Владимир Димитров – Майстора, Иван Милев, Гошка Дацов, Златю Бояджиев, Дечко Узунов, Сирак Скитник, Давид Перец, Илия Бешков, Жорж Папазов, Николай Дюлгеров, Димитър Казаков – Нерон, Атанас Яранов, Светлин Русев и на други знакови творци. Събраните произведения дават представа за различни пероди в творческия път на артистите, показват някои от тях в неочаквана светлина, която разкрива сложния процес на изграждане на техния характерен стил. Публиката ще се запознае и с малко известни творби на известни художници, правейки авторите им по-близки, по-познати, по-разбираеми.

Произведенията, които ценителите ще видят на двата етажа в Залите за временни експозиции на ул. „Княз Александър I“№15, са част от колекцията на дружество „Изкуство.БГ“. Създателите ѝ планират да показват в бъдеще още картини и скулптури в тематични изложби.

Откриването е на 4 февруари от 18.00ч., а творбите ще останат в Галерията до 24 февруари 2019г.