Отношението на ромчетата към изкуството е прекрасно. Те са много сръчни, подхождат с любов, стига да им се обърне достатъчно внимание, разкрива художникът, който обучава такива хлапета в малко селце

Най-смешната гледка е  как един художник говори по телефона и рисува с другата ръка, казва маестрото

Професор Вихрони Попнеделев  води двойнствен живот между Националната Художествена Академия и малко софийско селце, където обучава деца от ромски произход. Маестрото откри тази вечер изложба в галерия „Люнион”. Лауреатът на „Златно перо” за принос към българската култура и носител на много награди за живопис за работата си в с. Долно Камарци пред Паулина Александрова и КАПАНА.БГ.

Разкажете ни малко за Арт центъра в с. Долно Камарци. Каква е идеята и дейността му?

Арт центърът има много важна стратегическа цел. Искам да давам възможност на хора, необременени с информация за културата и за изкуството, да идват и на място да се запознават с това,  не само на професионалисти, които мислят, че са стигнали до кой знае какъв връх, а на най-обикновени хора, които искат да се занимават и така да се каже, да се „оцапат” с изкуство, да забъркат нещо. Буквално. Едно от най-приятните и близки до човека занимания е работата с глина и кал, както на времето са се правели първите фигури. Децата се учат да точат и да изработват такива фигурки. На скоро дори шестима българи, които живеят и работят в САЩ, бяха дошли да релаксират. Така влияе тази работа на човек. Има и други като тях, които идват за по няколко дни и се учат на основите на това изкуство. Аз обучавам хората на техниката на изработването, но се старя да запазя тяхната индивидуалност и креативност, без да ги насочвам в някакви академични рамки. Другата ми цел е да се обърне внимание на местните. Дъщеря ми дори стана учител по изобразително изкуство в местното училище. Никой не обръща внимание на тези деца, никой! Обикновено изобразителното изкуство се смята за свободен час, не се осмисля, че може да има някаква полза от него, а всъщност децата се учат на прекрасно въображение, на човечност, на доброта. Просто изкуството в основата си е това – едно преживяване. Това се опитвам да науча децата – да им създам отношение към изкуството не като към парична стойност, а като преживяване, като стимулиране.  Тукашните хора като, че ли не уважават сетивата си. За тях е важно кой е художникът, чиято картина са си купили, колко е скъпа и прочие. Навън хората водят децата си от малки в галерията, а след това те се заинтересоват и се опитват да прерисуват картини на най-големите майстори, живеят между най-големите художници, детството им минава в галериите, в музиката, въобще в изкуството като цяло. У нас това се случва много рядко, но въпреки това има интерес. В центъра идват автобуси с деца от София, организират се екскурзии, пленери и т.н. За моя голяма радост именно май-малките идват в центъра да се учат на изкуство и след като овладеят техниките и добият самочувствие, те стават титани. Често идват колеги от Европа и България, правим срещи, опознаваме се, показваме на децата и на хората там истинското изкуство.

В центъра обучавате много деца от ромски произход. Каква е работата с тях?

Неслучайно много от тях са в моите рисунки. Когато ти се доверят, с тях се работи много лесно.  Работим с деца между четвърти и осми клас. Те са толкова сладки, но за съжаление след един период, когато поотраснат, техният интерес намалява. Започват да си се занимават с техните обичаи, да се женят и да създават семейства на 14-15-годишна възраст. Така те нямат възможност да се развият. Една от причините дъщеря ми да стане учителка е това, да ги учи, че са хора, и че имат бъдеще, а не да изпълняват някакви норми на тяхното общество.

Какво е тяхното отношение към изкуството?

Прекрасно. Те са много сръчни. С такава любов подхождат към изкуството, стига да им се обърне достатъчно внимание. Изведнъж порастват, започват да си вярват, увеличават формата. Отначало рисуват едни жалки дребни, около 4-5 сантиметрови картинки. Страх ги е, защото са плашени постоянно – около тях хората са завладени от битовизмите. Изведнъж се оказва, че тяхното детско въображение има някаква стойност. Едно дете ми направи много силно впечатление – нарисува къща без врати и прозорци. Това е една много силна психологическа картина – толкова затворено дете, че дори в рисунката му проличава страхът и несигурността му. С течение на времето се отпусна. Сега прави страхотни работи. Както и много други – вече рисуват огромни картини, огромни скулптори и керамични фигури. Когато поотраснат обаче, особено момиченцата, се променят и то много. Вече започват да се интересуват как изглеждат в очите за останалите. Винаги започват да рисуват някакви сърца. Много често в тези сърца се появяват имената на момчетата, които харесват.  Други се женят и повече не идват.

Има ли разлика между децата, които посещават центъра и връстниците им, които не идват?

Всички идват, става им интересно и дори започват да се състезават помежду си. Това му е хубавото.   И най-важното е, че се задържат. Изкуството създава траен интерес у тях. Не лъжат, за да не идват и да се занимават с някакви глупости. Работят с много голямо удоволствие. Свършва им часа, а те остават и не искат да си ходят. Рисуват или моделират по цял следобед.

Каква е основната разлика между тези деца и студентите ви?

Децата се чувстват непринудени, докато студентите, макар, че са кандидатствали за това и би трябвало от сутринта да са в Академията и да чакат професора, много често се случва точно обратното. Отива професорът и ги чака те да се наспят, да дойдат сънени и да почнат да си ровят в телефона. Най-смешната гледка е  как един художник говори по телефона и рисува с другата ръка. Не става по този начин! Естествено, не всички студенти са такива. Днес един студент може да е и на 60 години. Най-добрите ми студенти са малко по-зрели. Те много добре са осъзнали защо са дошли. Нямат време за губене, отговорни са и гледат сериозно на нещата. Те много се различават от децата, с които работя в центъра. Това са просто два различни светове.

Какво мислите за проекта, част от концепцията на Пловдив за Културна столица на Европа 2019, да се изгради център в Столипиново, в който ромското население да се учи на изкуство?

Приветствам това. Много е важно обаче как да се подходи. Според мен трябва да се отнасят с тези хора абсолютно чистосърдечно. В никакъв случай не трябва  те да  усещат надменност. Сред тях има хора, които истински се интересуват и обичат да се занимават с изкуство. Това, че са по-шумни и по-енергични не трябва да притеснява никого. Важно е да се намерят обучаващи, които да отговарят на техния темперамент, защото ако са мудни или сдържани, хората в Столипиново няма да ги изтраят и всичко ще е безсмислено. Там трябват бурни, живи хора, иначе рискуват никой да не им обърне внимание и дори да им се подиграват.  В училището в  Долно Камарци имаше такъв случай с учител, който не знаеше как да подходи към децата и така е не успя да намери пътя към тях. Отношението към хората е най-важното и от него зависи как ще се развият нещата занапред.

Стартират Международните фотографски срещи

Фестивалът Международни фотографски срещи ще бъде открит в Балабановата къща утре от 18:00 часа. Множество чуждестранни и родни майстори зад обектива ще покажат творбите си на почитателите на изкуството. Темата на фестивала тази година е „Минало несвършено”, сподели кураторът Никола Лаутлиев. Той сподели, че са избрали именно нея, защото идеите, които фотографията носи са едни и същи, но те винаги се интерпретират по различен начин през годините.

Сред българските представители във форума е Михаил Георгиев, който тази година завърши НАТФИЗ и който ще покаже своя проект Урбанизация. Освен него има и двама представители на Пловдив – Чавдар Найденов и Милан Христев. Чавдар ще покаже родния си град в черно и бяло.
Сред гостите от други държави присъстват имена като американеца Харис Фогъл, гъркът Джон Демос. Интересното е че бабата, дядото и бащата на Демос са пловдивчани, които в миналото са носили фамилията Димови. Той сподели, че му е много интересен градът, тъй като е слушал разкази на своите роднини за богатото архитектурно наследство на Пловдив.

Интересна е историята около изложбата и на друг американец, който чрез своите снимки представя един от най-бедните райони в Чикаго. Интегрирането му е било изключително трудно и за да спечели доверието на хората от квартала, той става учител в местното училище. След дълго общуване с тях те му разрешават да ги снима.

На 25ти, фестивалът ще бъде закрит с Нощ на фотографията. Тогава освен галериите, които ще може да се посетят, ще има и две опънати екрани в градска среда. Едното ще е на улица Златарска и Христо Дюкмеджиев, а другото- до култовото заведение Найлона. На импровизираните видео стени ще бъдат прожектирани множество фотографии.

Моята най-голяма награда са съпругата ми Бока и 5-годишната ни дъщеря Луна, казва Богът на китарата

Ние живеем в свят на бързи победи. Но що се отнася до овладяването на музикален инструмент, в това не може да има нищо бързо, категоричен е топ музикантът

Музиката днес много често се създава от машини , но също и от шарлатани, които просто режат и поставят някакви парчета в един процесор. И те са награждавани и аплодирани в поп културата. За мен това е невероятно двуличие

Един от най-иновативните китаристи и носител на Грами – Франк Гамбали, ще погали струните в кулминацията от тазгодишните Пловдивски джаз вечери на 11 октомври. Богът на китарата, както често наричат супер музиканта, има 30-годишна кариера като соло артист, известен е с революционните си инструментални записи. Идва Под тепетата със супер банда и големи очаквания от публиката. За концерта си, за музите, живота, щастието и музиката- Франк Гамбали пред КАПАНА.БГ.

След броени часове е концертът Ви в Пловдив в рамките на Пловдивски джаз вечери. Това ще бъде първото Ви посещение в България. Представете групата, с която пристигате.
Басист в групата е Кристиан Галвез, който по мое мнение е виртуоз. Много бързо, той се превръща в „Господарят” на басите със своите невероятни качества, усет и  майсторство в музицирането. Аз съм горд да свиря с него лично, както и с бенда му. Другите членове на групата са Оскар Пизаро – млад и изключително талантлив кийбордист, чийто качества са невероятни за неговата млада възраст. Той е талантлив солист и едновременно с това също толкова брилянтен и на орган или синтезатори. На барабаните е Ронал Баез, който също е един невероятен талант на ударните, овладял до съвършенство всички стилове. Той ще смае публиката едновременно със сила и финес. Аз се срещнах с Кристиан Галвез Трио по време на няколко турнета в Южна Америка и ги харесах толкова много, че директно им отправих предложение за съвместно европейско турне, от което е част и този концерт.

Сътрудничеството Ви с Чък Къриа продължи много години, през които издадохте албуми, получихте един приз и две номинации Грами. С какво помните тези времена?
Аз работих с Чък от 1986 до 2011. Последното турне, което направихме беше „Return To Forever IV” – едно световно турне с Чик, Стенли Кларк, Лени Уайт и Жан-Люк Понти. Беше един от големите върхове в моя живот – да свиря заедно с толкова много светила, на които преди това съм се възхищавал. Естествено, аз съм благодарен на Чък за това, че ме изстреля в орбита на такава невръстна възраст, че ме показа на света с Електрик Бенд – това бе през 1986, когато бях само на 27. Аз си спомням за всичко това с огромна обич и привързаност. Чък все още продължава да е голямо вдъхновение за мен и аз съм горд, да бъда част от неговото богато музикално наследство.

Имате над 250 авторски песни, публикувани в над 20 албума. Музиката Ви съчетава много стилове – от рок, фънк, джаз до латино и бразилски влияния. Какво Ви вдъхновява?
Животът ме вдъхновява. Аз съм голям късметлия, защото съм обиколил целия свят. Това е изключително преживяване – да можеш да видиш света със своите собствени очи. Аз често се шегувам, че ако хвърлиш стреличка към глобуса… където и да падне тя, това ще бъде някъде, където съм бил поне 5 пъти. Това, разбира се е леко преувеличение. Не просто животът и светът са това, което ми е повлияло като музикант. Аз се вдъхновявам и от изкуството на големите - Пабло Пикасо и Салвадор Дали, Антонио Гауди, Пол Макартни и Джон Колтрейн, и това са само няколко имена от дългия списък на велики артисти, от които се възхищавам. Моето последно вдъхновение са моята съпруга Бока и 5-годишната ни дъщеря Луна. Те са моята най-голяма награда. Те са най-голямото ми щастие и удовлетворение на този свят.

Преподавате и се срещате постоянно с млади хора. Какво виждате в новото поколение музиканти?
Аз мисля, че младите хора трябва да бъдат повече окуражавани. Много деца, отглеждани от детегледачки, в най-ранна възраст не успяват да получат нужното възпитание и пример. Децата са ужасно употребени от мейнстрийма. Медиите изпълват техните скъпоценни мозъчета с консуматорски и комерсиални послания, което не стимулира тяхната интелигентност, стремеж към усъвършенстване и човещина. Никога няма да видите джаз изпълнения, заложени в детските програми… или много рядко. В своите пътувания, аз срещам и невероятни таланти  и това ме изпълва с оптимизъм. В крайна сметка, те са тези, които ще трябва да предадат щафетата на следващото поколение.
Ние живеем в свят на бързи победи. Но що се отнася до овладяването на музикален инструмент, в това не може да има нищо бързо. Адвокатите и лекарите взимат своята образователна степен в университета за 6 години и са квалифицирани да практикуват. След 6 години с китарата, например, ти си все още съвсем неопитен. За мен, първите 6 години бяха само едно начало в процеса на „разбирането” и „ставането едно” с моя инструмент. Това бе един дълъг процес, който продължи 15-20 години. Един цял човешки живот е необходим за да се усъвършенства един инструмент и ето защо, когато аз видя един млад талант ясно да се прояви като обещаваш, се чувствам много щастлив. Това е манифестация на човешката интелигентност. Музиката днес много често се създава от машини , но също и от шарлатани, които просто режат и поставят някакви парчета в един процесор. И те са награждавани и аплодирани в поп културата. За мен това е невероятно двуличие.  Какво би направил един млад човек, който би искал да прекара живота си, свирейки на своя инструмент и едновременно с това виждайки тази реалност – успеха и славата, стоварваща се върху хора, които дори не могат да четат ноти, не свирят на никакъв инструмент и не знаят нищо за хармонията? Все едно да очакваме написването на голяма литература на език, който не знаем. Това е много важен въпрос. Във всеки случай, казвайки тези неща, трябва да призная, че все още виждам невероятни млади таланти, които идват. Все още има деца, които не се напасват към поп вълната. И това е един път, по който аз съм вървял доста щастливо през целия си живот. 

Александър Шпатов откри шестия сезон на Spirt and Spirit в новия интериор на Петното

Гостите на салона разказаха свои филибелийски истории, провокирани от книгата  #НаЖивоОтСофия

С нов интериор Петното на Роршах посрещна шестия пореден сезон на литературния салон Spirt and Spirit. Домакинът и двигател на проекта Александър Секулов сподели, че никога няма да спре да се удивлява, че това волно и полуалкохолно начинание със Светлозар Желев е просъществувало, предвид факта, че българските идеи  са със срок на разпадане между две и три години. Литературният клуб успява да създаде една изключително радушна среда, която предлага комуникация между читатели, писатели и литерати. Това е първото подобно събитие, случващо се на територията на България и като ветеран в стъпките напред, Секулов пожела късмет и на новооткрития литературен салон в София. Този литературен клуб, салон, общежитие, блок, нива, път, мегдан, площад, седянка всъщност е ваш и ако вие не идвахте във вторник, нямаше как и писателите, водещите и моя скромна милост да се окуражават, че в това има смисъл, сподели Секулов от сцената като допълни, че през цялото време той самият е бил най-големият скептик относно бъдещето на Spirt and Spirit.

Честта да открие сезона в Петното беше дадена на Александър Шпатов. От излизането на книгата му #НаЖивоОтСофия до този момент той набира все по-голяма популярност сред младите читатели. Напук на повечето разкази, в които София е един студен и мразовит фон, Шпатов представя своя роден град, мястото, което не е напускал за повече от месец през целия си живот, в един красив, топъл и утопичен град. София, каквато можеше да бъде в реалността.
В предишните си книги от редакцията винаги са го хокали, че пише само градски разкази,които съвсем естествено идват като опозиция на така типичните за българската проза селски разкази. Накрая се хваща в ръце и написва един сборник с наистина само и единствено градски разкази. Набелязва няколко бележити за София места, а негови приятели допълват картинката докато не се стигне до над 60 локации, които са типични за живота на един млад човек в столицата. Първоначално идеите му идват една след друга, но именно този списък помага за създаването на някои от разказите. Някои от тях са си напълно реални и той сам е отбелязал кои по-точно са. Но какво е да изживееш самия град. Шпатов раздаде списъка си на хора от публиката и помоли те да напишат същото, но за Пловдив. В началото бе тишината, но с малко помощ от сцената места, действия и типични майна-работи започнаха да звучат от целия бар.  Къде да ида ако искам да ям здравословно, попита Шпатов, а от задните редове някой се провикна КоШиЯм!. Да изкачиш Альоша след абитуриентската, а за фразата Да ма'аш гащи по Главната Секулов не само разсмя цялата публика, но и се похвали, че дори познава човека, измислил тази фраза. Изрази и съжалението си, че са махнали паметника на Филип Македонски, заради идилията, която се е създавала – тръгваш от един император, минаваш покрай един луд, надал ухо и стигаш до паметника на безсмислено жертвания Гюро Михайлов. Точно в този момент, сякаш дочул за разговора, влезе и Стефчо Автографа, който си получи заслужените аплаузи. Ще има и паметник на Стефчо някой ден, закани се Сашо Секулов и допълни, че всички в публиката, които имат амбициите за паметник няма да го получат. Там някъде, в центъра на Пловдив обаче ще стърчи единствено Стефчо с неговата тайфа, а паметника ще се казва Стефчо води народа!. Започна разговор за това как преди Амфитеатърът е бил място, на което отиваш да посвириш на китара, но после са го заградили. Коментира се и Лайкучката на фонтана на Деметра, където се събират отчаяни коментатори и анализатори на всичко. И още: Хек на Копчетата, скейтборд пред паметника на Съединението, цаца на Рахат тепе и концерт в Конюшните. Щом захванаха темата за Бомбарника в Тримонциум, обаче, всички в Петното ахнаха.  Една хубава терапия – така определиха тази игра. Да видиш как всеки отделен човек помни града и какво му е останало в съзнанието най-ярко. Така и с почти двучасов разговор се даде бесният старт на Spirt and Spirit, обещаващ един повече от невероятен сезон, изпълнен със заглавия и автори, които биха останали в историята.

Пловдивските джаз вечери трябва да имат паралелна младежка програма, съветва музикантът

Нека търсим и развиваме активно културната идентификация на малкото парче земя, което обитаваме, именувано от нас град Пловдив и това трябва да става бавно и мъдро

Южният ритъм, който има града, трябва да бъде запазен

Петър Салчев e продуцент на проекта, който открива Международния фестивал Пловдивски джаз вечери. Известният музикант вече наложи в културния афиш своя бутиков фест Камерна сцена- Пловдив, който бързо се превърна в един от най-важните музикални форуми под тепетата. В последните години работи в тясна колаборация с емблемата Милчо Левиев, който и ще открие Джаз вечерите с проекта Song of the clown.
Петър за феста, джаза, публиката и града пред КАПАНА.БГ.

Какво е различното в тазгодишния джаз празник на Пловдив?

Различното е първо в това, че има четири вечери с по един концерт. За мен това е добър формат, публиката е много по-фокусирана. Става въпрос за сериозни, големи проекти, няма ги логистичните проблеми на сцената по време на концертите. Ако форумът се планува с няколко концерта на вечер може би те трябва да бъдат ситуирани на различни сцени. Смятам, че за десетия юбилеен фестивал формата- концерт на вечер е прекрасна. По традиция след голямата сцена следват джемсешъните на сцената в Bee Bop Cafе. Идеята е музикантите да се срещнат с публиката отблизо и да свирят с всеки, който иска да се качи на сцената.

Какъв знак дава Милчо Левиев на Пловдив с това, че открива Джаз вечерите- фестивал, чийто артистичен директор бе той в началото?

Маестро Левиев вече даде този знак на Пловдив, като се завърна в града, след дългогодишно отсъствие. За една година той направи много концерти тук. Самият той е достоен знак за Пловдив. За мен е чест, мисия и привилегия да мога да работя с артист от ранга на Милчо. Следващият му проект, с който се открива фестивалът е продължение на нещо, което се е случило по гениален начин в историята. Това е музика на Панчо Владигеров, която ни препраща към 20-те години на миналия век. Музика, писана от Панчо за постановките  на емблематичния Макс Райнхард. Интерпретацията на маестро Левиев на тази музика я прави изключително интересна за съвремието. На сцената ще видим театър, джазова музика, симфонична музика, поезия. Еклектика, която бележи модерната сцена на нашето време и дава сериозно послание на бъдещите поколения.  В проекта личи емоционалната връзка между Милчо и Панчо- едни от най-големите български музиканти. Концертът и проектът като цяло е един почетен знак и респект към това, което е оставил Панчо Владигеров. На сцената ще присъстват и внуците на Владигеров- Александър и Константин Владигерови. Пристигат от Виена, за да се включат в проекта с тромпет и кларнет. Интересното още е, че участват и други топ музиканти- Стоян Янкулов-Стунджи, Веселин Веселинов-Еко, Валери Костов. Вокалите са поверени на Вики Алмазиду и мен, а свързващият глас между пиесите е на Ицко Финци. Да не забравяме, че албумът Song of the clown е издаден преди четири години с продуцент Нов български университет.  Той е представян само в София, в камерна зала България, и във Варна. Това е премиерата на този проект в Пловдив. Това ме мотивира най-много, тъй като можеше никога да не видим този проект на пловдивска сцена.

Какво друго предвижда афишът?

Втората вечер ще отпразнуваме нещо специално- 30 години Акустична версия на сцена. Това също ще е емблематично, тъй като говорим за група на световно ниво. Те са едни от първите от новата генерация на джаз сцената в България, основоположници на новото джаз поколение. А музиката им е популярна в цяла Европа. 30 години Акустична версия, очаквайте във втората вечер един стилен и класен концерт- Антони Дончев, Георги Дончев и Христо Йоцов.

Третата вечер е запазена за Франк Гамбали. Тук каквото и да се каже, ще е малко. Това, което ми се иска да се знае, че този човек идва на най-точното място в най-точното време- идва в града на китаристите. Появата на Гамбали на сцената в Пловдив и България,  ще даде огромен емоционален заряд на младото поколение музиканти. Биографията му е потресаваща, това е и своеобразният връх на фестивала.

Четвъртата вечер  Теодосий Спасов представя един от последните си проекти заедно с Мирослав Турийски, Николай Карагеоргиев, Начо Господинов, Сашо Леков. Той ще закрие фестивала. Прекрасно е, че навръх десетгодишнината на Джаз вечерите, музиката и сцената на фестивала събират двамата артистични директори на форума - Милчо и Теодосий. На фона на тези имена и онова, което ни предстои, смея да кажа, че селекцията, направена от община Пловдив, е много, много силна. Десетото издание е удар в десетката.

Как виждаш бъдещето в съвместната работа с общината и как оценяваш публиката в Пловдив в последните две години?

Бъдещето за мен е в подобен тип колаборации, силен общински  екип, който да работи върху външни продукции. Това е модел на работа в цяла Европа. Колкото до публиката- това, което виждам в последно време е, че публика я има, липсваше провокацията. 

Как може да се развият Пловдивските джаз вечери?

Моето мнение е, че фестивалът трябва да се обърне и повече към младата аудитория, да изпрати повече послания към младите артисти и не само, да ги провокира и направи активни участници с концерти, открити уроци, дискусии.   Не трябва да забравяме, че този фестивал е продължение на Младежкия джаз фестивал в Пловдив, който десетки години беше промотиран от Бели, Зелени, Червени заедно с културния отдел на общината. Той прекъсна за малко, за да се възроди като Международни пловдивски джаз вечери. 
За мен това е посоката за развитието на подобни форуми, като разбира се подобни идеи ще направят културната сцена интерактивна и много по-социална.

Какво очакваш да се случи в следващите пет години, как виждаш ситуацията?

Мисля, че трябва да не спираме да търсим и развиваме активно културната идентификация на малкото парче земя, което обитаваме, именувано от нас град Пловдив и това трябва да става бавно и мъдро. Ако лайтмотивът за следващите години е колкото повече, толкова повече, не знам, не съм убеден.
С цялото историческо наследство, с което са белязани балканите с провокациите на настоящето и разбира се с поглед към бъдещето, може би всеки един от нас трябва да определи приоритетите си, да каже: Тук ми е добре, защото…Ако питате мен защо, бих отговорил: Заради духа и характера на града. Духът и характерът на Пловдив са белязани с топлината и ритъма на ЮГА, нека ги запазим.