"Прелюдия към изгубената душа" е моноспектакъл на актьора и режисьор Радослав Йорданов, който в този случай е и преводач на текста и продуцент на спектакъла. По разказа "Записки на един луд" от гениалния Н.В.Гогол. 

Кратко описание:

“Исках да създам персонаж, съвършено отделен от грижите да се занимава с излишни декори и реквизит. Всичко, което се случва с него да бъде личната му история, отново и отново съпреживявана, сякаш се намира в някакъв постоянен сън, стрес, желание, блян, стремление и халюцинация, лъжа или истина. За мен не е важно къде се намира героят – може да е в лудницата, може да си е у тях и да чете дневника си, може вече да е в чистилището и да чака своята присъда – това не е център на събитията – това е условно. Което ме интересува обаче е: какво се случва с този герой и защо се случва именно така както се случва? Защо преживява така съкровено, така дълбоко всички събития? Колко чувствителна трябва да е една душа, за да й се случват подобни неща и как тя се бори? Като актьор и режисьор приемам реализацията на този спектакъл повече като научна дейност. Да дълбая все по - навътре и да откривам още и още в героя. "

Радослав Йорданов

БИЛЕТИ НА МЯСТО 8/10 лв., 7 лв за ученици и студенти

Малката /кафе/ Библиотека кв.Капана

Билетен център пред Община Пловдив

Час: 19:30

Място: Клуб Библиотеката

Дата: 18.02.2016

Тези произведения са написани от знаменити автори и макар да са доста кратки, някои, състоящи се само от едно-две изречения, те съдържат всички съставки на жанра разказ. Гениални сами по себе си, пронизват организма като стрела, с дълбочина и литературно майсторство. Ето ги и тях!

Продавам детски обувчици. Неизползвани. 

Хемингуей

Последният човек на земята седеше в стаята си. Изведнъж на вратата се почука. 

Фредрик Браун

Шофьорът запали цигара и се наведе над резервоара, за да провери оставащия бензин. Покойникът беше на двадесет и три години. 

О. Хенри

Събудих се със силни болки по цялото тяло. Отворих очи и видях една сестра, която стоеше до леглото ми.

-Г-н Фуджима, -каза тя -вие сте късметлия, успели сте да оцелеете след бомбардирането на Хирошима преди два дни. Сега сте в болница, на безопасно място.

С мъка, изговаряйки всяка дума, аз я попитах:

-Къде съм?

-В Нагасаки! - каза тя.

Алан Е. Майер

От как Рита бе жестоко убита, Картър седи до прозореца. Никакъв телевизор, четене, писане на писма. Неговият живот е това, което се вижда зад завесите. На него му е все едно кой му носи храна, плаща сметките, той не излиза от стаята. Неговият живот е бягащи физкултурници, смяна на годишните времена, минаващи автомобили, призрака на Рита. Картър не разбира, че в тапицирания с бял плат отвътре изолатор няма прозорци. 

Джейн Орвис

Двете момчета стояха и гледаха как Сатаната бавно се отдалечаваше. Блясъка на неговите хипнотизиращи очи все още размътваше главите им.

-Слушай, той какво искаше от теб?

-Душата ми! А от теб?

-Монета за телефона-автомат. Трябваше спешно да позвъни.

-Искаш ли да отидем да хапнем?

-Искам, но сега съвсем нямам пари.

-Няма страшно. Аз имам много. 

Браян Нюел

Най-накрая в това глухо, самотно селце неговото търсене завърши. В малка, схлупена къща, до огъня седеше Истината. Той никога не беше виждал по-стара и грозна жена.

-Вие ли сте Истината?

Старата, сбръчкана вещица тържествено кимна.

-Кажете, какво трябва да съобщя на света? Каква вест да предам?

Старицата се изплю в огъня и отговори:

-Кажи им, че съм млада и красива!

Робърт Томпкинс

Стамболов го е казал: "Един ден родината ми ще бъде с присъстващи одухотворени хора"

Паулина Гегова

Той е монолит в Пловдивския театър с безграничен талант и безгранично вдъхновение. Бил е част от театралните състави на Пазарджик, Кърджали, Ямбол, но Пловдив печели много, когато се мести тук. Изиграл над сто и тридесет роли в театъра и над двадесет филмови. Със сигурност, едно от най-почетните имена на родна сцена, което заслужава адмирации. Но освен чудесен творец, кой е и задълбочен човек, с когото си заслужава да събеседваме. Ето какво сподели за Капана.бг

-Г-н Попов, много ми е приятно! Нека сложим началото с това, как започна за вас новата година? С каква нагласа я посрещнахте?

Аз много не се прехласвам по Новите години. За мен това е "Един ден, облякъл се Илия, преоблякъл се и пак с тия". За мен новите години вече не вещаят много хубави работи, защото прекалено много от тях минаха. И все пак съм изпълнен с някакви надежди. 2016-та ме изненада с един нов проект, който ще се проведе в салоните на Стария град: "Житие и страдание грешнаго Софриние." Ще е моноспектакъл. Безкрайно съм удовлетворен, че са ми гласували доверие, защото си срещу зрителя без никакви декори. Разчиташ само на своята откровеност. Също така се надявам скоро и да снимам, защото съм зажаднял за кино. 

-Разкажете ни малко за студентските си години. За младите актьори сигурно ще е интересно да прочетат толкова опитно мнение.

Аз влязох много трудно в тогавашния ВИТИЗ. Тогава той беше идеологически институт, а баща ми беше народен враг. Заминах за две години в Монтана като стажант и си взех изпитите там. Тогава баща ми каза: "Трябва да се образоваш, не може да останеш самоук", но в този период в Монтана аз се запознах с колосите на българския театър. Беше школа, като че по-голяма от ВИТИЗ. Влезнах в класа на Боян Дановски и то последния му такъв. Влязох и в първите часове си помислих: "Какво правиш тук?". Асистентите предлагаха страхотно творчество. Сега студентите не работят. Ние не излизахме от академията. Като почнехме в 8 и 30 сутринта, вечерта пожарникарят ни гонеше. Наистина прекрасно време, защото майсторите бяха други, можещи - Боян Дановски, Филип Филипов, Надежда Сейкова, Елка Гецова. Ходихме да озвучаваме, идваха режисьори да ни гледат. Ние имахме възможност да се реализираме. 

-Как решихте да станете актьор? Детска мечта или тя дойде в по-късен етап?

Абсолютно детска мечта! Аз съм от юридическо семейство. Дядо ми и баща ми са юристи. В 4-ти клас играх в една детска пиеса, взех едно кожено палто на майка ми и го разрязах, за да се направя на мечка. След това си понесох последствията. В 7-ми клас се явих в Дома на пионерите на един кастинг при Тодор Пройков и от там тръгна всичко. Когато не ме приемаха във ВИТИЗ, баща ми казваше: "Абе запиши право". Влезнах за една година икономика и се отказах. Сега понякога съжалявам, че не съм станал юрист. Изживели сме много тежки моменти, но не посегнах към друго. Крастата си е краста! Съдбата и работохолизмът ме наградиха със страхотни роли. Да изиграеш Стамболов или Гешев...много съм благодарен.

-Участвали сте в редица постановки, игрални филми и сериали. Всички те, обаче се разпределят в различни раздели. Нека поговорим за тези разлики. Първо театъра! Какво ви носи той?

За да станеш актьор, трябва да играеш в театър. В него има магия, създаваш я за момент, а в следващия тя изчезва някъде в небитието. Там трябва да изживееш всичко на мига. 

-А киното?

В киното има дубли. Ако не стане от първия, ще стане от петия. Дублите могат да те спасят. И въпреки това, камерата е безмилостна.

-Телевизията, от друга страна е коренно различна история.

Телевизията е дъвка за очите. Там работата е комерсиална, забързана. "7 часа разлика" ми донесе много радост, но телевизията е свързана с много финансови средства.

-Имало ли е моменти, в които сте се чувствали ощетен? Най-вече емоционално!

Да, много пъти! Има представления, в които си даваш душата и искаш да завладееш зрителя, да го прободеш в сърцето, но вече като че ли публиката това не я влече. Радват се повече на простотия, а това много ме тормози. Българският театър принизи нивото на публиката. Трябва да се отделя повече време за възпитанието й.

-Печелили сте доста награди за работата си. Те имат ли толкова голямо значение за истинския творец?

Много е хубаво да получаваш награди. Тогава летиш! Чувстваш се признат!

-Пропуснахте ли желана роля, някъде по пътя?

Меркуцио! Играл съм Каполети, но Меркуцио си ми остана неизпълнена мечта. Макбет също ми е мечта. Но от тук нататък, младите трябва да поемат щафетата.

- "Аз, актьорът". Великолепна пиеса, но доста натоварваща и трудна за изпълнение. Как се решихте на тази стъпка?

Решението дойде много приятно. На представлението на "Евридика", Кръсто ме потърси, за да говори с мен и ми каза, че трябва да замина за САЩ за един моноспектакъл. Свързахме се с Петър Карапетков, за да обсъдим Едуин Бут. Изпратиха ми пиесата, а тя е такава, че където и да я пипнеш, ще откриеш емоция. Заминахме с художника, и се срещнахме с автора Родни Лии Роджърс, който е играл това представление в Чарлстън. Започнахме да работим, да придърпваме някои неща, чудехме се от къде да извадим главното разковниче на пиесата. И залегнахме на емоцията! Работихме дванадесет дена и се върнахме. Започнахме репетиции и тук, в Пловдив. Възхитен съм от възможностите на Петър Карапетков. На премиерата авторът дойде от САЩ и се разплака. Не вярвах, че ще се получи толкова силно влияние.

-"Хамлет"? Защо е толкова важен? Защо репликата "Да бъдеш или не" е най-емблематичната и философска за всички времена?

То е формулирано! Да бъдеш интелигентен или не? Да бъдеш чувствителен или не? Във всяко дете е заложено изкуство, стига да го развие. Всеки може да си напълни стомаха, но не и сърцето. Не разбирам това да живееш като скот. Така аз разбирам "Да бъдеш или не".

-Докато я гледах, забелязах, че истински преживявате проблемите на героя. Не са ли и актьорите в реалността такива - тъжни, самотни, често недооценени, раздиращи се душевно?

Не за всички се отнася това. Във форматите за развлечение, те са удовлетворени. Но истинският актьор е винаги неудовлетворен. Винаги го има "Можеше и по-добре".

-Ако можехте да промените нещо в света, в който живеем, какво щеше да е то?

Хората да бъдат по-добри, да няма завист, да се радват. Всяка сутрин като станат да са благодарни, че са живи. Да не надничат в чуждия двор, да няма антагонизъм и ниски страсти и да бъдат влюбени. Любовта да им грее в сърцата!

-А в себе си?

Да, и аз бих искал да съм по-добър. Бих искал да прегърна целия свят и да му кажа, че го обичам. 

-Съжалявате ли за нещо? За нещо, което сте направил или пък не сте?

За много неща...

-Роден сте непосредствено след II-та световна война. Усещаше ли се влиянието й все още? И какво представляваха тези тъмни години? 

Като дете го усетих. На вратата ни имаше табела Народен враг. Стоях сам на чина, съучениците ми ме избягваха, не искаха да си играят с мен. Беше ужасяващо! Но въпреки това, моето семейство беше щастливо. Растях сред природа. Цялата ни къща миришеше на ябълки и дюли. Но когато дойде време за следване, трябваше да обикаляш съседите си да събираш съгласие, за да може детето ти да се образова. Това е ужасно!

-Как виждате бъдещето? Вашето и на всички останали. 

Надявам се нещата да се прояснят. Надявам се простакът да намалее, първичния, елементарен човек. Надявам се приоритет да стане просветата. Случайни хора не бива да влизат нито в културата, нито в здравеопазването, нито в просветата. Тогава икономиката ще се оправи. Обратното е погрешна диагноза. Стамболов го е казал: "Един ден родината ми ще бъде с присъстващи одухотворени хора". За сега не го виждам.

-Заслужаваше ли си всичко? Целият този живот? 

Да! Е, понякога изпадам в съмнения. Може да се каже, че не вярвам, но се надявам...

От 16 февруари до края на месеца в залите на Градска художествена галерия – Пловдив на ул. „Княз Александър I“ №15 Петър Джельов представя своята самостоятелна живописна изложба „Изпадане в съзнание“. Вернисажът е насрочен за 17,30 часа. 

Дълги години Петър Джельов се отдава на графиката, пробвайки класически и компютърни техники. С времето влечението му към цвета става толкова силно, че възможностите на цветната графика му се струват недостатъчни и той се обръща към маслената живопис. Потапяйки се в нея, създава настоящия цикъл картини, с които се представя на публиката.

Картините на Петър Джельов пресъздават човешкия стремеж към светлината и нейните многообразни превъплъщения. Колоритът му е пищен, в известен смисъл тропически. Необузданият танц на светлини и сенки създава сюрреалистични усещания и макар конкретен и недвусмислен сюжет на практика да липсва, внушението им е за паралелна реалност, в която долавяме алюзии за пейзаж, понякога населен с приказни създания. Почти поанталистичния подход на автора усилва усещането за пребиваване в страната на сънищата, което Петър Джельов щедро споделя със зрителя.

Авторът е роден на 02.11.1957 г. в гр. Благоевград, но 1978 г. живее и работи в Пловдив. Занимава се с живопис, графика, рисунка, фотография. Показвал е свои произведения в колективни и самостоятелни изложби в страната и чужбина. Негови картини са в частни колекции в България, Франция, Канада, Италия, Белгия, Украйна, САЩ. 

Те са са Hayes & Y!

Hayes, Hillingdon от 1965-та година насам е част от Западен Лондон. Малко индустриално градче в областта Middlesex, предградие на английската столица, с богата история в областта на музиката, литературата, изобразителното изкуство, театърa и киното . А по-скоро  „Y”  като омофон на „Why?” .

Историята им започва в Софийската  английската гимназия края на 2012 година и определено не свършва там , свирят авторска музика ,и за трети път гостуваха под тепетата.

Пулсиращ бас ,завладяващи китари, активно сценично поведение, стойностни текстове..ето това може да очаквате от тях.Блестящи на живо , успяха разчупят седмичната рутина с парчета от ЕР –то си . За не присъстващите  на събитието бих казала ,че такова бутиково изпълнение скоро може да нямат възможност да видят.Ако все пак интересът към момчетата ,новото им видео към парчето Special излезе на 11 февруари и е велико ,а песента се загнездва в съзнанието ти и не те оставя да си пуснеш друго. Евала на момчетата показаха ни за пореден път своите виждания за музиката,която правят и дано чакането за следващото им гостуване не дълго.

Един си пуши скъпите пури, други живеят с два лева на ден

Паулина Гегова

Какво е културата за един народ? Някои ще кажат всичко, други - нищо! Напълно съм наясно, че изкуството не е най-важната част от ежедневието на човека. Изкуството не слага храна на масата, не те облича и не плаща сметките. То не е от първа необходимост. Но все пак, и но-то е с главни букви, то дава нещо, което малко аспекти могат. То обогатява душата, стопля я като най-мекия юрган. То възбужда фантазията и разширява интелекта. Изкуство има още от праисторическо време, под формата на пещерни рисунки, и то винаги ще се съхрани в собствените си разновидности. Но в България то затъва. Затова, драги ми смехурко, нека поговорим за култура.

Всички театрали се борим против халтурата и все пак сме принудени да оцеляваме чрез нея. Това се котира, това се харесва, а не трябва. Парламентът вместо, обаче, да подкрепи тази битка, все повече я води към един единствен изход - провал! Поредният пирон в ковчега е решението на министъра на културата Вежди Рашидов, който закопа цели 8 държавни театъра. Победителите белязани с тези почетни пагони са драматичните театри в Благоевград и Смолян, драматично-кукления театър във Враца, театрално-музикалния театър в Кърджали, музикално-драматичния във В. Търново, операта в Ст. Загора и двата национални културни института - Държавния музикален и балетен център - София и Държавния фолклорен ансамбъл "Филип Кутев".

Факт е, че в по-малките градове, културните институции оцеляват трудно. Ниската населеност и липсата на финанси не подтикват зрителя да прекрачи вратите на операта, защото трябва да къта всеки лев за ток или данъци. Но проблемът не идва само от липсата на интерес от страна на гражданите, нито от неизправността на театрите. С дългове или не, до тези дългове се е стигнало по някакви причини. А причините са ясни като пролетно небе. Не финансиране от страна на министерството и общините, делегирани бюджети, двойно осчетоводяване на билети, намаляване на субсидии, избор на неправилни управляващи директори. До кога, чудя се, културните институции ще трябва да разчитат главно на частни инвеститори, политически кампании, само покрай изборите и европроекти. Европа не може да огрее навсякъде, а и да не се лъжем - не е длъжна! Никой не е длъжен да ни оправя бакиите, ако сами не си почистим кочинката. 

Тук е момента да обясня какво означава Халтура. Това е работа свършена за един грош. С други думи - работа извършена недобросъвестно и небрежно. Та, кой точно се превръща в халтура - театрите и оперите, ансамблите или самото министерство на културата? Въпросът хич не е с повишена трудност и всеки здравомислещ може да си отговори без никакви засечки. 

Затова, съдбата на много театри е ясна - закриване на сцени и превръщане на трупите в пътуващи. Естествено, няма нищо лошо в това един спектакъл да обикаля градовете, но какво правим на местно ниво? Не ремонтираме сградите и се надяваме да ни дойдат на крака от съседните области, че да можем да изкопчим някакъв мижав наем? Хайде стига вече! В самодейни състави ли ще се превърнат носителите на висшето изкуство? Та нали чрез него най-лесно и достъпно се внедряват някакви стойности! Но "реформаторът" това не го интересува. Той не вижда полза от поддръжката на тези институции, те само бъркат в бюджета и му празнят джоба. Може би, Рашидов не е умел финансист и не може да си го разпредели правилно в края на всяка година, но това не е проблем на ощетения народ и още по-ощетените артисти, които са отдали живота си на неумолим труд. Които са учили толкова години, които са висшисти, а получават заплата по-ниска от на един продавач-консултант с основно образование. Срамота! А тъкмо си мислехме, че тъмните години на театрите са си заминали. Нищо чудно щом съкращават тях, да съкратят и академиите, защото излизат повече кадри, отколкото държавата може да понесе. Кога ли ще стигнем до нивото на Русия и Англия, където изкуството е на почетно място? Кога ли ще стане чисто, с ценностни критерии и най-вече кога ли ще получи заслуженото му признание? 

За мен, халтураджията е един и неговото име всички го знаят. Той не е анонимен, а моето мнение е едно - Оставка! Не само защото закрива институции, доказали се през годините, но подхлъзнали се на тънък лед през последните, но и защото не си е свършил работата добре, че да избегне това подхлъзване. Но така е! Един си пуши скъпите пури, други живеят с два лева на ден...